Ти, който почваш да четеш сега това стихотворение,
изпитвал ли си някога за миг съмнение,
че поговорките наистина са прави,

Не можеш да накараш някого да те обича... можеш само да позволиш да бъдеш обичан

Едно дете на улицата плаче.
Не знам защо, но страшно се дере.
Дали оплаква счупена играчка,

Душата ми- врата без ключ-
готова е по всяко време
добрия гост, макар и чужд,

Ти пак ме гледаш с ласкави очи
и питаш пак :"Боли ли те за нея?".
Тешиш ме за разтуха :"Не плачи!

Самотно тъжен като единак
в бърлогата си вечер се прибирам.
И в стаята, и във душата-мрак.