Бележки относно настоящата публикация.
Подзаглавията и разделянето на части и глави не са от автора. Преводът е любителски и се препоръчва само за общо запознаване с това съчинение на св. Атанасий. Желаещите да изучават професионално "За Въплъщението", трябва да ползват приложения оригинал или поне да се консултират със специалисти. Самият превод не е правен от оригиналния гръцки текст, а от няколко английски и един руски превод за сравнение (предимно от превода под редакцията на Филип Шаф и Хенри Уейс издаден през 1885-та година в Единбург - Athanasius: Select Works and Letters, T&T Clark, Edinburgh).

Виж също: Saint Athanasius On the Incarnation; Св. Афанасий "Слово о воплощении Слова и пришествии Его к нам во плоти"

Навред битува една твърде странна идея, че древните произведения трябва да се четат само от професионалистите, а дилетантите трябва да се задоволяват със съвременни книги. Така, като преподавател по английска литература, аз откривам, че ако средностатистическият студент реши да потърси нещо във връзка с платонизма, последното нещо, което му минава през ума е да свали превод на Платоновите "Диалози" от библиотечния рафт и да прочете "Пирът". Студентът по-скоро би изчел някоя досадна съвременна книга, в която на фона на десет пъти повече текст и едва по веднъж на дузина страници измежду предъвкванията за всякакви "-изми" и влияния, ще се споменава какво всъщност е казал Платон. В действителност това е една доста мила грешка, тъй като е проява на смирение. Студентът се притеснява да срещне един от великите философи лице в лице. Той се чувства незрял и си мисли, че няма да е в състояние да го разбере. Да можеше само да знае, че великият мъж именно поради величието си е далеч по-разбираем отколкото съвременния негов критик. И най-простоватият студент е в състояние да разбере, ако не всичко, то поне болшинството от думите на Платон, но някои съвременни книги върху платонизма са неразбираеми за почти всички читатели. По тази причина, едно от основните ми усилия като преподавател винаги е било да убеждавам младежите, че прякото запознаване е не само по-ценно като придобивка от информацията от втора ръка, но обикновено е по-лесно и по-приятно за придобиване.

Това объркано предпочитание към съвременните книги и тази свенливост пред старите не са никъде другаде така дълбоко загнездени, както в богословието. На която и група миряни, заети с подобно изучаване да се спрете, можете да бъдете почти сигурни, че те изучават не св. Лука, нито св. Павел, нито бл. Августин, нито пък Тома Аквински, Хукър или Бътлър, а господата Бердяев, Маритен, Нийбур, или пък г-ца Сейърс, или дори самия мен.

На мен това ми изглежда като обърнато съвсем наопаки. Естествено като писател, аз не желая обикновеният читател да не чете съвременни книги. Но ако ще трябва да избира дали да чете само стари, или само нови книги, аз ще го посъветвам да чете старите. И ще дам такъв съвет, именно защото като аматьор, той е много по-беззащитен от професионалиста пред опасностите на една селективна диета от съвременна литература. Новите книги са все още в своя изпитателен период и аматьорите не се намират в позиция да ги преценяват. Тези книги трябва да бъдат проверявани спрямо огромното богатство на християнската мисъл през вековете, за да могат всичките им скрити следствия (често неподозирани и от самия автор) да бъдат извадени наяве. Често те не могат да бъдат разбрани напълно без познаването на множество други съвременни книги. Ако в единайсет часа се присъедините към разговор, започнал в осем, често няма да разбирате пълното значение на онова, което се говори. Изказвания, които ви се струват напълно нормални, ще предизвикват без да разбирате защо, смях или раздразнение, а причината, естествено ще бъде, че по-раншното развитие на разговора вече им е определило специално място. По същия начин изречения в една съвременна книга, които изглеждат съвсем обикновени, могат да бъдат насочени към някоя друга книга и вие можете да се подведете да приемете нещо, което бихте отхвърлили с възмущение, ако знаехте истинското му значение. Единствената предпазна мярка, е да притежавате като мерило едно ядро от чисто християнство (или както го нарича Бакстър "обикновено християнство"), което да поставя текущите противопоставяния в тяхната правилна перспектива. Такова мерило е възможно да се придобие единствено от старите книги. Едно добро правило би било след всяка нова книга никога да не си позволявате друга нова, преди междувременно да сте прочели и една стара. Ако това ви дойде твърде много, би трябвало да четете поне по една стара книга на всеки три нови.

Всяка епоха има своя собствен облик. Тя е забележително добра в съзирането на определени истини и особено податлива към допускането на определени грешки. Всички ние, следователно, се нуждаем от книгите, които са в състояние да коригират характерните за нашата собствена епоха грешки. А това ще рече старите книги. Всички съвременни автори споделят донякъде съвременния облик – дори и тези като мен, които са му най-отявлените противници. Когато чета противопоставянията в предходни нам епохи, нищо не ми прави по-силно впечатление от факта, че и двете страни приемат за даденост множество неща, които ние днес бихме отхвърлили абсолютно. Те са мислели, че са такава пълна противоположност една на друга, колкото изобщо е възможно за двама опоненти, но в действителност през цялото време те са били тайни съюзници – съюзени срещу по-раншните и по-сетнешни епохи благодарение на солидното количество споделяни виждания. Можем да бъдем сигурни, че характерното заслепение на двайсти век – заслепение, за което потомците ни ще се чудят "Как изобщо са могли да мислят така?", ще бъде нещо, за което изобщо не сме и подозирали, и по отношение на което цари безпроблемно единодушие между Хитлер и Рузвелт или между Хърбърт Уелс и Чарлз Барт. Никой от нас не е в състояние напълно да се предпази от това заслепение, но със сигурност ще го утежним и ще отслабим бдителността си спрямо него, ако четем само съвременни книги. Където са правдиви, те ще ни навеждат към истини, които така или иначе почти сме съзнавали. Където са в грешка, те ще утежняват заблудата, от която и без това сме сериозно болни. Единственото противодействие е да не пречим на чистия морски бриз на столетията да полъхва през умовете ни, а това може да стане единствено чрез четенето на стари книги. Не че в миналото се таи някаква магия. Тогава хората не са били по-умни от сега. Правили са също толкова грешки, колкото и ние днес. Но не и същите грешки. Те не биха се ласкали от грешките, допускани от нас сега, нито пък техните грешки, след като вече са станали явни, ще ни застрашат. Две глави е по-добре от една, не защото някоя от тях е незаблудима, а защото е по-малко вероятно и двете да се заблудят в една и съща насока. Със сигурност книгите от бъдещето ще представляват също толкова добър коректив като книгите от миналото, но за съжаление няма как да се сдобием с тях.

Самият аз бях въвлечен в четенето на класическите християнски автори почти случайно – в резултат от филологическото си образование. Прочетох някои като Хукър, Хърбърт, Трахерн, Тейлър и Бънян, просто защото самите те са велики английски писатели. Други като Боеций, бл. Августин, Тома Аквински и Данте – понеже бяха оказвали "влияние". Джордж Макдоналд открих сам на шестнайсетгодишна възраст и никога не съм се отмятал от верността си към него, макар дълго да се опитвах да игнорирам неговото християнство. Както и сами забелязвате, гореизброените са една пъстра смесица – представители на много църкви, култури и епохи. И това ме отвежда до още една причина за четенето им. Разцепленията в християнството са неоспорими и някои от тези автори застават на съвсем крайни позиции. Но ако някой се изкушава да мисли (както може да се очаква при четящите само съвременни книги) как "християнство" е дума с толкова много значения, че вече не означава нищо, може да се убеди без всякакво съмнение, че това не е така, като просто прекрачи извън рамките на своя век. Наложено срещу аршина на вековете, "обикновеното християнство" се оказва не една блудкава интерденоминационна мъгла, а нещо позитивно, самостоятелно и необозримо. Изпитах това на собствения си гръб. През годините, когато все още ненавиждах християнството, аз се научих да разпознавам също като някоя привична миризма онова почти неизменно нещо, което ме посрещаше ту у пуритана Бънян, ту у англиканеца Хукър, ту у томиста Данте. То беше налице (подправено с мед и цветя) у Франсоа де Сал, беше налице (тържествено и непретенциозно) у Спенсър и Уолтън, беше налице (сурово, но мъжествено) и у Паскал и Джонсън, и пак – с лек и плашещ привкус на Небето, у Воган, Бьоме и Трахерн. Човек не можеше да се укрие от него в урбанистичната трезвост на осемнайсти век – Лоу и Бътлър стояха като два лъва на пътя. Не можа да го удържи и предполагаемото "езичество" на Елизабетинската епоха – то причакваше в засада именно там, където човек би се чувствал в безопасност – насред Вълшебните Кралици и Аркадия. То разбира се, беше разнолико, и все пак, в края на краищата – все същото – невъзможно да се сбърка, нито да бъде избегнато – уханието, което е смъртоносно за нас докато не му позволим да стане наш живот:

Убийствен полъх,
Идещ от земя отвъд.

С право трябва да се притесняваме, и срамуваме, от разцепленията в християнството. Онези, които винаги са живели в пределите на християнството, могат да се обезсърчат твърде лесно. Разцепленията са зло, но тези хора нямат представа как изглеждат нещата отвън. Гледано отдалеч, онова, което остава незасегнато въпреки разцепленията, продължава да изглежда (както е и в действителност) като необятно, страховито единство. Аз знам, понеже го изпитах, враговете ни също го знаят. Това единство може да бъде открито от всеки, които пристъпи извън собствената си епоха. Не е достатъчно, но е повече, отколкото сте си представяли до този момент. И вече добре пропити от него, ако се решите да издигнете глас, ще станете свидетели на нещо забавно. Ще ви смятат за папист, докато в действителност възпроизвеждате Бънян; за пантеист, докато цитирате Аквински, и така нататък. Защото вече ще сте стъпили на големия равен виадукт, който прекосява вековете и който от равнините изглежда твърде висок, от планините – твърде нисък, твърде тесен в сравнение с мочурищата и твърде широк в сравнение с козите пътеки.

Настоящата книга е нещо като експеримент. Този превод е предназначен за читателите като цяло, а не само за изучаващите богословие. Ако има успех, вероятно ще го последват преводи и на други от великите творби на християнството. На пазара вече са излезли преводи на Теология Германика, на Подражанието, на Стълбицата на съвършенството и на Откровенията на Джулиана от Норуич и са много ценни, макар някои от тях да не са кой знае колко академични. Видно е обаче, че всички те са по-скоро молитвени, отколкото доктринални книги. Но миряните трябва и да се образоват освен да се увещават, а в нашата епоха нуждата от знание е особено належаща. Изобщо няма да се опитвам да правя явно разграничение между двата типа книги. Колкото до самия мен, аз съм склонен да считам доктриналните книги често за по-полезни при молитвите, отколкото молитвените книги и подозирам, че същото преживяване може да очаква и мнозина други. Вярвам, че доста хора, които се жалват как "нищо не се получава", когато седнат или коленичат с молитвена книга, ще открият как сърцето запява без подкана докато си проправят път през някой богословски гъсталак с лула между зъбите и писалка в ръка.

Това е добър превод на една велика книга. Св. Атанасий е потърпевш в очите на общественото мнение, което е свързано с едно изречение в "Атанасиевия Символ на вярата". Няма да се спирам подробно на факта, че този труд не е точно Символ на вярата, и че не е писан от Св. Атанасий, защото го смятам за прекрасна творба. Оскърблението е в следното изречение: "И освен ако някой не пази тази вяра пълна и неосквернена, той бездруго ще погине навеки." И постоянно го разбират неправилно. Отправната дума е "пази" – не "придобие", нито "повярва", а "пази". На практика авторът не говори за невярващи, а за отстъпници; не за онези, които никога не са чували за Христа, нито дори за онези, които са разбрали неправилно и са отказали да Го последват, а за онези, които наистина са разбрали и наистина са повярвали, но са се оставили под натиска на леност или увлечение, или каквото и да било друго прието от тях объркване, да бъдат повлечени в суб-християнския начин на мислене. Тези думи са предупреждение против любопитното съвременно схващане, че всякакви и независимо как предизвикани промени, щом са промени във вярата, задължително са освободени от вина. Но това не е моята непосредствена грижа. Споменавам "Символа на вярата, (често приписван) на Св. Атанасий" само колкото да отстраня от пътя на читателя едно привидение и да поставя истинския Атанасий на мястото му. Епитафът му е "Атанасий срещу света". Ние също се гордеем как и нашата страна неведнъж се е противопоставяла на света. Атанасий е сторил същото. Неговото е било в защита на доктрината за Троицата "пълна и неосквернена", когато е изглеждало как сякаш целият цивилизован свят изпада от християнството в религията на Арий – една от онези "разумни" съчинени религии, които толкова се препоръчват днес и които тогава, както и сега, са наброявали между своите привърженици множество високообразовани клирици. Неговата слава е в това, че не се е движил според вятъра. Негова награда е, че той остава изправен и сега, когато онези някогашни ветрове, както става и с всички ветрове, са отдавна отминали.

Когато за пръв път отворих "За Въплъщението", аз открих много бързо и лесно, че чета истински шедьовър. Знам твърде малко "християнски" гръцки извън Новия Завет и очаквах затруднения.

За свое изумление, открих, че е леко за четене почти като Ксенофон, а само един гениален ум би могъл да пише, и то през четвърти век, с такава класическа простота по такава тема. Всяка прочетена страница потвърждаваше това ми впечатление. Неговият подход към чудесата е болезнено належащ днес, бидейки окончателен отговор към онези, които възразяват срещу тях като "произволни и безсмислени нарушения на природните закони". Тук чудесата са представени като преразказване, но с главни букви, на същото послание, което и природата изписва със своя нестроен и навързан почерк – именно онези действия, които трябва да се очакват от Него, Който Е толкова пълен с живот, че когато решава да умре, Му се налага да "заеме умирането от други"*. И наистина цялата книга е картина на Дървото на Живота – знойна и златна книга, изпълнена с увереност и приповдигнатост. Признавам, че днес не сме в състояние да оценим пълната й увереност. Не сме в състояние със същата сигурност, която Атанасий приема за нещо прозаично, да посочим висшите добродетели на християнския живот и жизнерадостния, почти насмешлив кураж на християнското мъченичество като доказателство за своите доктрини. Но който и да е виновен за това, той не е и Атанасий.

Преводачката познава толкова по-добре от мен "християнския" гръцки, че ще бъде неуместно да хваля качествата на превода й. На мен ми изглежда издържан в добрата традиция на английските преводи. Не мисля, че читателят ще открие тук някакви следи от онова "прашно" качество, което толкова често присъства в съвременните преводи на древни текстове. Това поне ще се забележи от четящите на английски. Онези, които сравняват превода с оригинала, ще могат да оценят колко мисъл и талант се крие в лингвистични находки като например онова "тези умници" още на първата страница.

К.С. Луис
* (21) "Той не приел Сам, а получил от ръцете на други…"