На едната стена в стаята ми е окачен красив старинен часовник, който вече не работи. Стрелките му, спрели открай време, сочат невъзмутимо един и същи час – точно седем.

Открай време този часовник е само ненужна окраса върху белезникавата празна стена. И все пак има два момента през деня, два кратки мига, в които старият часовник сякаш се възражда отново от пепелта като птицата феникс.

            Когато в лудия си бяг всички часовници в града ударят седем часа` и механичните кукувички и гонгове запоповтарят по седем пъти своята песен, старият часовник в моята стая сякаш оживява. Два пъти на ден, сутрин и привечер, часовникът е в пълна хармония с останалия свят.

            Ако някой види часовника точно в тези моменти, би казал, че върви чудесно... Но след това, когато песента на другите часовници стихне и стрелките им продължат по скучния си път, моят стар часовник застива, верен на часа, в който някога е спрял.

            Но аз обичам този часовник. И колкото повече говоря за него, повече го обичам, защото чувствам, че приличам все повече на него.

            И аз съм застинал във времето. И аз се чувствам прикован и замрял. И аз донякъде съм излишна украса на една празна стена.

            Но се радвам на кратките мигове, в които идва като по чудо и моят час.

Тогава чувствам, че съм жив. Всичко е ясно и светът е прекрасен. В такива мигове мога да творя, да мечтая, да летя, да казвам и чувствам повече неща, отколкото през цялото останало време. Това хармонично общение настъпва и се повтаря непрестанно, като неумолима закономерност.

            Когато го изпитах за пръв път, исках да се вкопча в мига, мислейки, че мога да го задържа завинаги. Но не стана така. И на мен, както на моя приятел часовника, времето на другите ми се изплъзва.

            ... Когато моментът отмине, часовниците, намерили убежище при други хора, продължават своя ход, а аз се връщам към обичайното вцепенение, към работата си, бъбренето в кафето, към скучния ход, който обикновено наричам живот.

            Но знам, че животът е нещ съвсем друго.

            Знам, че животът истинският живот, е сбор от онези мигове, които, които макар и кратки, не карат да усетим, че сме в хармония с Вселената.

            Почти всички смятат, горките, че живеят.

            А има само мигове на пълнота и онези, които не го знаят и упорито искат да живеят вечно, ще бъдат осъдени да останат в света на сивия и еднообразен ход на ежедневието.

Затуй те обичам, стари часовнико. Защото ти и аз сме едно.

...... „ гениалната метафора: може би всички живеем в хармония само в някои моменти. И може би сега, в това настояще, мигът на истинския живат съпада с твоя час. Ако е така, радвай му се, да не би да отмине... твърде бързо.”