Слава на тебе, че пак засияваш, сине небесен!
    Слава на дивния лъч
В твойта усмивка, той всичко приветства, всичко обайва!
    Тъжно, в боязън и мрак
Тънеше скрито творението: ах, красотата бе мъртва
    Дълго пред жадния взор.
Ала от нежното розово лоно на облака рано
    С обич ти вдигна глава
И ни разбуди в зарята на утрото; тя приветливо
    Своя пожар разгоря
Над върховете и възвести ни твойта поява.
    Бързо започна нощта
Да се оттегля в безбрежността на планините.
    После изплува и ти,
Прелестно Слънце, стопиха се сивите страшни грамади!
    И като влюбени, ах,
Дълго разделяни, гледа Небето с копнеж към Земята,
    Нежно пък смее се тя;
Облаци на хоризонта сините хълми целуват;
    Въздухът чист е и лек;
Всички ливади се къпят в блясъка мил на лика ти,
    С радостни трели ехти
Хорът на птиците от позлатения злак на горите,
    Песни летят на възбог;
Всяко създание опиянено ликува в блаженство:
    Весел е целият свят!
Всичко това дължим, o, Слънце, на твоята обич.
    Отче небесен, прости,
О, прости ми, че падам ничком и вместо тебе
    Боготворя твоя син!
Ала ето че тръгва той с оня пурпурен облак,
    Литва над всички царства,
Над необятните водни простори, пламти над Всемира:
    Долу превръщат се в прах
Кралските тронове, сякаш в плесен искрят градовете;
    Ах! И самата Земя
Става гроб. Ала Слънцето от висините се смее
    Ведро към времето-смърт
И постига великата цел: сферите стопля.
    О, прекрасният лик,
Пример за доблест, с дружески поглед нека огрява
    Дълго нашия дом,
Докато в грохота на Вечността потънат звездите
    И ти самото заспиш!