Така от пристана на своя опит ти,
Приятелю, възкликваш най-сурово
И с укор гледаш на привидните неща.
Уплашени от строгото ти слово,
Побягват Ерос и крилатият му сонм,
Замлъкват музите, а Хорите игрите
Прекъсват, снемат си венците
От хубавите къдри с жален стон.
Строшава златната си лира Аполон,
А Хермес - жезъла вълшебен със змията.
И на живота от посърналия лоб
Се свлича розовото було на мечтата -
Светът показва се, какъвто си е: гроб!
Синът на Китерея от очите дръпва
Превръзката, проглежда любовта,
В божественото си дете в миг зърва
Преходна твар, изплашва се и хуква тя.
На красотата младото лице старее,
Дори по твойте устни леденее
Любовната целувка - в радостна забрава
Сърцето ти окаменява.