„Рилският светец и неговата обител”, Иван Дуйчев

На 1 юли Църквата празнува връщането на мощите на свети Йоан Рилски от Търново в основания от него Рилски манастир. Предлагаме ви фрагменти от съчинението на Иван Дуйчев „Рилският светец и неговата обител”, едно достъпно изложение върху тази свята личност.

Благочестивият цар Петър изпрати на светеца немалко злато,заедно с различни плодове. Изпрати му и послание, което съдържаше следното: „..Понеже желанието за богатство и суетна слава, а заедно с това и сластта не позволяват нам, които се клатушкаме в морето на този суетен живот, да се възвисим към светлината на чистия и невеществен живот, тъй като са помрачени нашите душевни очи от скръбта и смущението, които владеят в живота.

Но сега, сякаш пробуден от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоята светост. Но понеже аз, окаяният, се лиших и от тая благодат, поради множеството мои грехове, моля и призовавам твое преподобие да ни изпратите някаква утеха за отрада и за охлаждане на зноя на нашата скръб. Защото знае, знае твое преподобие какви житейски бури и метежни облаци обикновено вълнуват царските сърца”.

Блаженият Иван, преклони се пред молбата и пред постническата храна, но никак пред златото, и така му отговори: „Не е полезно за нас да изпълним цялата твоя молба, обаче заради твоята вяра и усърдието ти в нея изпълняваме онова, което подобава нам: приемаме, прочее, постническата храна, а твоето злато — задръж си го ти сам. Защото голяма е вредата от такива неща особено за онези, които пребивават в пусти и неутешни места. Защо ли, прочее, ще потрябват на онези, които никога не получават хляб до ситост, нито пък вода за погасяване на жаждата?

Нашият живот е Христос, а смъртта придобивка. Тези неща подхождат на твоята власт и на онези като тебе. Обаче дори и ти, който си украсен с диадема, си длъжен да не се наслаждаваш от тях, защото е речено: „Когато тече богатство – не привързвайте сърце”… Не уповавай се на неправда и не пожелавай грабителство. Бъди кротък, тих и благопристъпен към всички, обръщай очи към всички твои околни… Да не узнае твоята левица що прави десницата ти. Нека бедните да излизат радостни от твоя палат, а князете да носят на езиците си похвала за тебе. Нека твоята багреница да сияе със светлостта на добродетелите. Въздишките и сълзите нека бъдат твои чада. Споменът за смъртта да посещава винаги твоя ум, а твоята мисъл да мечтае неуморно за бъдното царство.

Валяй се под нозете на твоята майка — църквата, покланяй се усърдно и прекланяй глава пред нейните първопрестолници, та Царят на царстващите и Господарят на господарстващите, като види това твое усърдие, да ти даде онези блага, които „око не е видяло и ухо не е чувало и не са влезли в човешко сърце, а Бог ги е приготвил за онези, които Го любят”. Царят, като прочете това, мислеше, че е получил нещо велико и, като го целуна с обич, държеше го в пазвата си като някакво скъпоценно съкровище. Като го прочиташе често, той прогонваше тъмата на светската мълва”.

За тази среща с царя разказва и сам светецът в своя Завет: „Ако имаме несъмнена надежда в Бога – пише той – Той няма да ни остави да бъдем лишени от нищо, защото сам Той казва: „Ако жена би забравила своите чада, Аз не ще ви забравя”, и другаде: „Търсете първом царството Божие и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде”. Защото в началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият враг опита да изкуси чрез сребролюбие и мене — понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато.

Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това ебило коварство на дявола. Не го приех, но го върнах на онзи, който го изпрати, понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро, и подобни на тях неща, то защо дойдох в тая страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове? – И така се избавих от козните на лукавия изкусител, който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме”.

Признанието на св. Иван Рилски, едновременно с това, разкрива донякъде подбудите, които са го накарали да прояви онази въздържаност спрямо царя, която така ясно е изтъкната в преданията. Ако това е вярно, то би ни разкрило една любопитна страна в отношенията между държава и църква в нашето средновековие. Знае се, че установяването на християнството като държавна религия в България, тържеството на новата вяра, както и учредяването и закрепването на християнската църква в страната се е дължало главно на заляганията на тогавашните български владетели.

Владетелят, поради това, придобивал широки и почти неоспорими права на вмешателство в живота и дейността на новосъздадената българска църква. Той не само определял общата църковна политика на държавата, но си присвоявал права за надзор и разпоредителство в църковния живот, например за разпределение на църковните области, за назначение на висшето духовенство, за свикване на църковни събори, изработване на решения по църковно-догматични въпроси и прочее. Притежаваме малко данни за някакво противодействие отстрана на църковниците против това вмешателство на държавната власт в църковния живот. Църкви и манастири с готовност приемели покровителството и даренията на светските владетели, но затова пък със същата отстъпчивост трябвало да понасят и тяхното вмешателство в своя живот.

Отказът на Рилския отшелник да се срещне с владетеля и да приеме неговите дарове не би ли трябвало да се тълкува именно като проява на желание да се запази разграничението между духовна и светска власт? В такъв случай, това трябва да се посочи като един от най-редките случаи на противодействие отстрана на духовенството против попълзновенията на светската власт. А това можел да стори наистина само онзи, който с твърда и непоколебима воля се отричал от „света” и от всичко