ПРОДЪЛЖЕНИЕ
проф.протодякон
Андрей Кураев

Вярата е стремеж да се окаже истина това, което се е решила да обикне душата… Вярата не отстъпва пасивно под натиска на авторитети или доводи; вярата жадува активно: „аз искам, нужно ми е да бъде така!“. Вярата е действие. Тя е стремеж към това, което вече се предчувства, но още не е станало очевидност. Стремеж към това, което вече се е докоснало до живота ни, хвърлило е в него своя отблясък, но още не е влязло в него всецяло… Вярата е желание на новия опит. Но тези, които казват: „аз имам своя вяра и тя е в душата ми“, го казват с толкова безжизнени очи, че е трудно да повярваме, че те когато и да било са изпитвали стремеж към Бога. Не може да обичаме, без да проявяваме любовта си, без да правим каквито и да е движения към любимия човек. Така че не е възможно да вярваме, без да проявяваме вярата си във външни действия. Розата, която подаряват на любимата, сама по себе си не й е нужна. Това цвете за нея е скъпо не със своята собствена красота, а с отблясъка, вложен в нея от любовта на човека, който я е подарил. Купените цветя и подарените цветя оживяват стаята по съвсем различен начин. Ако човек твърди, че обича някого, но не прави нищо в името на любовта си: не търси срещи, нищо не подарява, не отделя време за общуване, не жертва нищо – значи той просто се хвали пред своите вече влюбени приятели: „и аз не съм по-долу, също вече си имам възлюбена!“. И тъй, вие, твърдящите, че „Бог е в душата ви“ – какво сте сторили, за да очистите очистите душата си за така дивното Посещение? Как и с какво име вие сте Го повикали? Как Го пазите в себе си? Какво се е изменило у вас от тази Среща? Обикнали ли сте Този, Когото сте срещнали? И какво правите за тази любов? Ако тези въпроси ви хвърлят в недоумяващо мълчание, то не се смятайте за надминали тези, които поне правят нещо за това да пребивават с Бога! Вечно стоящите – не презирайте вървящите, дори ако те се препъват! Тези въпроси може да се зададат на този, който оправдава своята леност чрез мнимата си „духовност“.

Но нали и за самите нас е важно да осъзнаем защо ходим в храма. Да послушаме проповед? За това днес е достатъчно да се включи радиото. Да се помолим? Може да се молим навсякъде и по всяко време. Освен това, именно такъв е съветът на апостола: „Молете се непрестанно“. Да принесем пожертвование? Но днес са много събирачите на дарения и по улиците. Да дадем бележка с име за помен? Можем да я предадем и по познати. Да поставим свещ? Можем да я поставим и пред домашната икона. Ами тогава защо ходим в храма? Още повече, някои хора казват, че ако искат да се помолят, те отиват в гората, край реката или до морето, и там, в Богозданния Храм, за тях е по-лесно да усетят величието на Твореца и да Го възславят. Защо ни е, казват те, от безкрайния Храм да влизаме под тесните сводове на ръкотворния храм?

За да разберем това, дайте за минутка да излезем от пределите на християнския храм. Да разтворим „Упанишадите“ – древните индийски книги, създадени на границата на първо и второ хилядолетие преди Рождество Христово. Тези книги и до днес са свещени за индусите, а отскоро станаха твърде авторитетни и за мнозина наши съотечественици, тръгнали по следите на окултистите в модното сега „поклонничество на Изток“. Ето как в „Упанишадите“ се описва началото на сътворението на света: „В началото тук нямаше нищо. Всичко това бе увито в смърт или глад, понеже гладът е смърт. Той – зовящият се смърт – пожела: „Нека стана въплътен“ – и сътвори разума… Той се раздвижи, славословейки, и от неговото славословие се роди водата… Той се изтощи… Чрез разума той – глад или смърт – произведе съчетание с речта. Това, което бе семе, стана година… Той отвори уста, за да изяде роденото… Той помисли: „Ако го убия, ще имам малко храна“. Тогава чрез тази реч и чрез това тяло той сътвори всичко, което съществува тук: … жертвоприношения, хора, добитък. Всичко, което той произвел, решил да изяде… Той пожелал: „Нека това тяло ми бъде пригодно за жертва и нека аз се въплътя с негова помощ“. Тогава то се превърна в кон; израствайки, то се направи пригодно за жертва… След изтичането на годината той го принесе в жертва на самия себе си, а другите животни отдаде на боговете“.[1]