За кръста, за земята и огъня, за седянките и за джамалата
В древността, преди Христовото разпятие, кръстът бил смятан за знак на безчестието и позора. На него окачвали най-големите престъпници. Разпнат, Спасителят с кръвта си го осветил, и кръстът се превърнал в свещена утвар, в олицетворение на жертвената любов, в символ на вяра за победа над злото...

В православния календар 14 септември е ден в памет на Христовите страдания, в чест на Въздигането на кръста. Дедите ни, колкото и да свързвали 14 септември с честването на Кръста Господен, в обичаите и обредите си запазили спомена за началото, за новата селскостопанска година, и превръщали деня в жизнерадостен празник. Така в противовес на църковния канон, който изисквал строги пости, народът ни обратно – правел събори, панаири и курбани.

В народния календар празникът на 14 септември се нарича Кръстовден. Името му предците ни свързвали с древното вярване, че по това време на годината

денят се кръстосва с нощта

Затова и жените „кръстосвали" или заривали стеблата на многогодишните цветя в градинките си – да не се „пресекат" китките им, защото от този ден нататък може да се очакват и първите слани.

Според традицията на Кръстовден селищата, които не са си нарекли събор, празнуват родово. Фамилиите се събират на тържествена вечеря, а на масата им има овнешко, сварено само в подсолена вода, печено „хвъркато", баница и печена или варена тиква.

На Кръстовден става и официалното откриване на седенките – очаквани с нетърпение от младите. А точно след месец, пак според традицията, сватбите вече стават позволени, за да писнат и първите сватбарски гайди.

Старите българи чествали Кръстовден като празник на земята

С него започва есенната сеитба. Обредните практики при първата сеитба много напомнят на сватбарските – за да се превърнат заедно в едни от най-светлите празници в живота на човека, свързан с пожелания за здраве, плодородие и дълъг живот.

Така подготовката за хвърляне на първото семе напомня тази за сватбения ден. Преди сеитба мъжът се измивал и задължително обличал чиста бяла риза – за първата среща със земята-хранилница.

Воловете също били почиствани и грижливо вчесвани, а рогата им – закичвани с китки чеснов лук, завързани с червен конец срещу зли сили и уроки.

За изпращането на стопанина се приготвял обреден хляб, обикновено без украса. Повсеместно се месели и колачета за впрегатния добитък. Най-важният елемент, който се спазвал, била ритуалната чистота на жената, която ще меси (т.е. да не е тя в месечен цикъл). За да бъдат чисти за Деня на засяването, съпрузите спазвали и „сексуален пост" вечерта преди Кръстовден.

В обреда на празника е включен и   огънят с неговата очистителна сила Най-възрастната жена от дома обикаляла сеяча и воловете с жар и пепел, взети от огнището, докато сключи кръг около им. Така очистителната сила на огъня трябвало да отдели дома от външното пространство, което в народните представи е чуждо и враждебно. След това жената, пазителка на семейното огнище, изпращала сеяча и воловете при широко отвори врати и с благословия.

За нивата се тръгвало в тъмно. Слънцето трябвало да огрее сеяча, когато заорава първата бразда. Изгряващото слънце дедите ни посрещали гологлави, а към нивата се обръщали с „Добро утро".

Трудовият ден започвал с обредно хвърляне на първата шепа зърно, което винаги било съпроводено с благословия.

Първата бразда

дедите ни засявали гологлави, спазвайки обредно мълчание, а след това разпрягали воловете, разчупвали върху ралото обредния хляб и захранвали с него верните си помощници. Къшей хляб заравяли в земята.

В някои селища в Родопите в първото засяване вземала участие и жена, в детеродна възраст. Тя хвърляла семето в първите три бразди, с пожелание за плодородие. Ако след засяването останело още семе, то било разпилявано по нивата и не се връщало в къщи – „за да не се върне берекетът".

След приготвяне на храната за сеяча, огънят в дома се загасял, за да не „изгорят" нивите през лятото. От домашните никой не бивало да работи. Не се метяло, „за да не се изнесе берекета"; не се шиело с игла, „за да не се надупчи" семето, и не се давало нищо на заем в деня на засяването.

След завръщането на стопанина от нивата, след вкарването на колата в двора, вратите се затваряли. Китките, с които са били закичени воловете, се закачвали в хамбара и се съхранявали до следващата сеитба. И всички сядали на богата трапеза с вино и пожелания за повече плодородие през новата стопанска година.

На места в Източна България по седянките, които започвали от Кръстовден, момците устройвали обичай, наречен джамала

В него вземали участие само ергени и млади мъже, които предварително се организирали и маскирали. За обредната фигура на камилата, „джамала", се правела дървена конструкция, покрита с черга и глава, напомняща глава на камила. Тя се носела от двама души, скрити под чергата.

В дружината участвали още маскирани невеста с младоженец, девер и поп. Така джамалата обикаляла цялото село и влизала във всеки двор. Обичаят е подобен на този, който се изпълняват по Сурова.

И накрая, нека споменем, че на Кръстовден имало обичай да се честват и

чекръкчиите, онези народни лечители, които умеели да наместват навехнати крайници или счупени кости. Оздравелите им носели дарове в знак на благодарност. А чекръкчията слагал на двора трапеза и канел всеки, който минел край къщата му, да влезе, да пийне и хапне, да споменува с добро умението му и да дарява изцеление на болните.

                                                     

Добра вечер и светъл Кръстовден, Ивоки !

Някои обичаи ги знам, други не. Например, зная, че има хора, които наместват счупено, навехнато, но не знаех, че има ден, в който празнуват :-D . Поздравления за интересната статия!