Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.08.2015 23:28 - Отсичане на главата на Йоан Предтеча. Нелепа ли е смъртта на пророка?
Автор: ivoki Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1410 Коментари: 0 Гласове:
8

Последна промяна: 28.08.2016 21:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Колко парадоксално е християнството за външния поглед!

Нали празникът е тържество, а за какво тържество можем да говорим тук? Човекът, и то какъв човек: най-големият, по думите на Спасителя, от всички пророци (Мат. 11:11; Лук. 7:28) е бил посечен… И би било добре, ако беше за вярата, за проповядването на идещия Христос, а то, по човешки погледнато, за това, че се намесил в семейните дела на царя. Е, какво го засягало с кого живее Ирод? Би проповядвал покаяние и би кръщавал народа, би възпитавал ученици, а сега… Вижте, моля ви, резултата от неговата пророческа дейност, „по плодовете”, както се казва…

Ако ние бяхме чули подобни думи за Йоан Кръстител, те биха ни се сторили, меко казано, странни. Но не само защото сме по-мъдри от този, който би казал това, а защото знаем: Йоан Предтеча е прославен в лика на светиите, той продължава да изпълнява своето служение и в ада, проповядвайки идещия след него Спасител. А тогава, преди почти две хилядолетия, всичко изглеждало иначе.

Сега например много лесно можем да осъждаме апостолите за малодушие след залавянето на Христос под стража и, още повече, след Неговата кръстна смърт. За нас е лесно: ние знаем какво станало по-нататък. А какво са преживели учениците на Йоан? Евангелието не ни разказва нищо за това, освен че те вдигнали тялото му и го погребали (Мат. 14:12). Но не се казва нищо за техните колебания, за изкушенията, които имали. А нали и те са хора.

Колко нелепо било това! Според човешките мерки всичко се получило неочаквано и глупаво: техният учител изпълнявал велико служение: той изобличил царя за неправда (че от страна на Йоан това било не „нахлуване в чуждия личен живот”, а естествено продължение на неговата покайна проповед – това не било необходимо да се обяснява на учениците). Би било разбираемо, ако царят беше заповядал да го обезглавят за неговата дързост, но не било така: Ирод се страхуваше от Йоана, като знаеше, че той е мъж праведен и свет, и го пазеше; много работи вършеше от послушание към него, и с приятност го слушаше (Марк. 6:20).

Да станеш жертва на придворна интрига?!… Да бъдеш обезглавен поради лекомислието на пийналия цар, безразсъдно дал безумно обещание, непосмял да откаже поради тщеславие? Да попаднеш под властта на някаква глупава, жестока девойка, разгорещила кръвта на Ирод със своя танц? Да умреш и дори след смъртта си да се подхвърлиш на поругание от страна на тържествуващата злодейка – нейната майка? – колко… дребно е всичко това! На пръв поглед, колко несъпоставимо е всичко това с неговото служение… След такава слава, след такъв неоспорим авторитет (фарисеите се страхували, че народът ще ги убие с камъни, ако кажат, че Йоановото кръщение е било от хората, а не от небето (Лук. 7:30-33) – такава нелепа смърт!

Да, точно така е. Само че нелепа е не неговата смърт, а ние… Господният Предтеча изобличава света не само с думи, не само със своя праведен, аскетичен живот и съответстващия на него външен вид, но и със самата си смърт.

Нелепа ли е неговата смърт?… Не, нелепа е не неговата смърт, а нашият живот с неговите предпочитания, пристрастия, страхове. Цялата абсурдност на ситуацията, когато животът и смъртта на пророка зависят не толкова от царя, колкото от онези, които могат да го манипулират, свирейки на струните на неговите най-примитивни чувства и слабости – това е изобличение на абсурдността на нашия живот, на моя и вашия. Огромни по своята значимост събития нерядко стават по силата на нечии капризи и най-подли нрави. Не всеки път си струва да търсим сериозни мотиви в решенията на „силните на деня”: „големите” хора най-често се ръководят от дребни, низки съображения, но последствията от техните решения, продиктувани било от страх, било от глупост, алчност, завист или отмъстителност – са мащабни по силата на тяхното високо положение.

Но това има ли отношение към нас, „простосмъртните”? Ако ние не сме царе, не сме управители, не сме олигарси, то в какво се състои изобличението именно на нашия живот? В това, че ние или сме съработници на Бога (1 Кор. 3:9) в Неговата правда, или сме съучастници в погиването на този свят. В зависимост от това с какво живеем, какви ценности изповядваме. При това под „изповядване” трябва да разбираме не само деклариране на своето придържане към едни или други идеали, но и своя начин на мислене и действие.

Но с какво усърдие се стремим да прикрием привързаността си към този свят с мнима „ревност по Бога”! Да си спомним как неотдавна обществото беше обхванато от масова психоза по повод на баркодовете и бъдещото поставяне на печат на челото и дясната ръка. Да оставим настрана лозунга „Юдеомасонството – това е либерализъм плюс всеобщо поставяне на микрочипове” и да обърнем внимание на това, че от технически средства имат нужда само „плътта и кръвта”, а нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12).

По мнението на светите овци „изображението” на челото – това е осветскостеният, лукав начин на мислене, а на ръката – съответният начин на действие. И ето, това е много сериозно, защото дали ще вграждат чипове, или не – докато ние се суетим по този повод, отвличайки вниманието си с неактуални неща, на нас постепенно, без никакви ултрасъвременни технологии, се появяват печатите на антихриста: в изопачаването на Христовото учение и лъжливото благочестие.

Смъртта на Предтечата на Спасителя, Йоан, както и целият му живот, е призив към покаяние. Призив, който изобличава – тоест, показва и разкрива абсурдността на истинската причина както на „историческите решения”, така и на култа към „богатите и знаменитите”, а и омразата към слоя на преуспяващите – продиктувана от банална завист, усилено прикриваща се с реверанси към добродетелите на безкористността и нестяжанието – всичко това е единствено пространство на суетата, поглъщаща човека, подчиняваща го на своята воля, притискаща към земята неговия дух (включително и под предлог на възвишени идеали).

„Защо напразно се суетим?” – въздишаме с преподобния Андрей Критски. Може би в тези думи е целият смисъл на постничеството. Дните, посветени на паметта на Йоан Кръстител, винаги са постни. Но аскетизмът на Предтечата не се изчерпва с простотата ни суровостта на неговия живот. Това е само средство. Целта е освобождаването от суетното, от всичко, което прелъстява, поробва, умъртвява.

Външно смъртта на Йоан Предтеча е тържество на порока над праведността: ето, той е мъртъв, а неговите врагове са живи и тържествуват… Но това тържество е призрачно поради пълното безчувствие на „победителите”. В действителност смъртта на последния старозаветен пророк била тържество на Божията правда, която не пренебрегва нито бедните, нито знатните, „не се огъва пред изменчивия свят”, не познава „двойни стандарти” и не раболепничи пред „здравия разум”, настойчиво подтикващ ни да се съобразяваме с могъществото и богатството.
                                           

Автор: прот. Игор Прекуп

Превод: Татяна Филева

image





Гласувай:
8



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivoki
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3800980
Постинги: 2782
Коментари: 3628
Гласове: 10171
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031