На някого може да му се стори, че животът на св. Георги е стара история за минал героизъм. Всъщност, както и всички светци, този велик мъченик е наш съвременник. Защото е приел в себе си Бога, Който е над времето и пространството. Защото истината винаги е по-голяма от времето. Животът на св. Георги е и наша лична история, доколкото е изобличение на дребнодушието ни и липсата на духовна амбиция. Ако искаме да празнуваме истински паметта на светеца, трябва да погледнем този факт лице в лице.

Св. Георги е имал всичко, към което се стремим, към което се стреми цялата съвременна култура. Живеел в столицата на света, имал много пари и имоти, бил изключително красив и твърде млад изградил буквално главозамайваща кариера, която го издига до трибун и член на държавния съвет. И изведнъж се отказал от всичко това, за да се изправи срещу владетеля на света – Диоклециан. Изправил се не като въоръжен бунтовник, не като революционер, а като християнин, като жертвен агнец. Защо? Отговорът на св. Георги бил: „Заради истината, която е Сам Христос!”.

Някои от нас, подобно на Пилат Понтийски към Христос, биха му казали: „Що е истина?” (Иоан 18:38), в смисъл на „Какво толкова е истината? Струва ли си да се откажеш от всичко това, за което светът мечтае, на което принася непрестанно жертви, дори от самия си живот, заради истината?”. И на това св. Георги дава красноречив отговор. Той избира голямото, а не малкото, вечното, а не временното, безценното пред тленното и в крайна сметка – живота пред смъртта. А повече от всичко избира любовта. Любовта към Онзи, Който пръв толкова ни възлюби, че стана човек и вместо нашите грешки умря на Кръста и възкръсна.

Чрез подвига на св. Георги и другите мъченици и подвижници човечеството дава адекватен отговор на изумителната Божия любов към нас. Всеки, познал Божията благодат, не може да бъде обвързан със земни пристрастия. Той е по-голям от тях. И тази любов може да претърпи всякакви мъчения и излиза победителка от тях. Затова и св. Георги правдиво е наричан Победоносец. В това приятелство с Бога човек само привидно губи живота си, а всъщност намира вечен живот, преизпълнен с блага, които земният ум не би могъл дори да си представи. Затова паметта на светеца не може да се чества (само) с ядене на агнешко. Празникът му се разбира чрез приближаване до логиката му на живот. Чрез промяна на житейските приоритети от земното към небесното. Чрез храбра решимост да изпълниш заповедите на Бога, дори и това да ти коства живота. „Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси” (Марк 8:35).

Това, за което говоря, необходимостта от промяна, може да бъде видяна навсякъде в живота ни. В дребнавата властолюбивост на управниците ни, които заради някой лев и удоволствието „да си отгоре” погубват собствената си страна. В угодническата усмивка на някои придворни глашатаи, които са съгласни да украсят която и да е лъжа, само и само да бъдат със силните на деня... поне още малко. В начина, по който богатите бизнесмени унижават човешкото достойнство на своите работници. Както и в това, че дори не подозират, че работниците им трябва да имат достойнство. В горделивия поглед на този, който с ума си се е издигнал над другите. Сякаш, че Бог е дал таланта, за да се гордееш с него и така да погубваш душата си. В порочния живот на „звездите”, които не знаят колко временна е човешката слава и как погрознява с възрастта тялото, навикнало на блуден живот. В непрекъснатите конфликти, в които живеем, в начина, по който сме се впили в делника, в благата на този свят, сякаш че друг не съществува. В мечтанието ни този свят да се превърне в добре охранен плътски рай. В мисълта за себе си... Аз това, аз онова... Колко много още може да се изброява...

Цялата тази мрачна картина показва, че ние живеем в една среда, която не се интересува от „Истината, Която е Сам Христос”. В една среда не на победоносци, а на неудачници, на лузъри. На хора победени от света и завладяни от него.

Какво може да се направи? Нима човек може да промени света?

Разбира се, че не може. И все пак... Може да промени себе си. А това не е малко. Може да постави Христос там, където е мястото му – в центъра на сърцето. И да започне да воюва с Диоклециан. И да каже: „Колкото и да ме измъчва егоизма ми, аз няма да му се покоря”. Всеки, който започне да се променя – променя и всичко около себе си. Св. Серафим е казвал: „Радост моя, придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Само помислете каква би била тази страна, ако в нея имаше поне един св. Георги, поне един св. Серафим...

Битката със себе си и с правилата на този свят (вътре и извън нас) е трудна. Но нима на мъчениците и на всички праведници им е било лесно? Дори да живееш в грехове не е лесно. Нужна ни е поне малко храброст. Всички ние обичаме приказки за любов. Но се иска малко смелост, за да я поставиш за основа на живота си и да се каеш за моментите, в които не си постъпвал според нея. В тази битка човек не е сам. Нима св. Георги е бил сам? Христос е бил с него и му е помагал. И на нас ще помогне, стига да поискаме... „Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на църквите: на оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай” (Откр. 2:7).

                                                     Свещ. Владимир Дойчев