Той стар е вече – доста стар,
ръцете му са груби и напукани
един живот те бъркали са вар,
а ноктите му черни и начупени…

Боли го кръстът, коляното му пука,
придвижва се полека и със зор,
стиснал пак мистрията и чука
повикали са го в съседен двор…

И гледам го прегърбен как измазва,
поредната оръбена стена,
работи той, без думица да казва
и пръска във лицето му варта…

Накрая “Чорбаджията” – доволен,
му плаща с няколко “трохи”,
а той – прегърбен, плах и болен
със тях семейството гости…

А утре пак нанякъде ще иде,
докато сърцето му държи,
не иска никой да го види,
кога смъртта над него закръжи…

Парченце хляб, паничка супа,
водица в старото бърдуче,
оскъдните парици трупа
за подаръче на свойто внуче…

Той зъби няма – уморен е!
Болката си зад усмивка крие,
съзнава, че не му остава време
и… радостта е в чашката с ракия…

Единствената му утеха.
Изхранил е семейство, внуци
и все е с старата си дреха,
и гумените скъсани папуци…

Поклонете се на стария човек,
за него отворете си сърцето,
животът… Никак не е лек.
По-скоро – целунете му ръцете…

                   Валентин Желязков