Ще стане земетресение, казват някои. И учените не могат да ти кажат кога ще се случи, защото и те не знаят с точност. Паниката, която се създава около земетресението, което ще трае половин минута, е много по-лоша и ще доведе до много по-гибелни последици и резултати от един трус, който ще продължи няколко секунди. Какво да се прави? Да се стресира цяла Гърция и никой да не смее да спи у дома си?! Да не се знае нещо със сигурност, да се предизвиква паника и да се тревожиш преди да стане земетресението, пет седмици или пет месеца предварително?! Това доникъде не води. А става така, защото нямаш истинска вяра. Ако имаш истинска вяра в Бога, не е нужно да знаеш какво ще стане утре, вдругиден и да се тревожиш. Това, което трябва да знаеш – за утрешните и вдругиденшните неща Бог ти ги е казал. Не просто вдругиденшните, а ти е казал какво ще стане в края на света, казал ти е за Второто Пришествие, полезните неща ти е казал, за да не се тревожиш и да знаеш, че съществува царството Божие, съществува раят и те очаква; съществува и живот далеч от Бога – адът и дано той да не те очаква. Бог ти е казал полезните неща. Другите не ти ги е казал. Защо? Защото Бог е милостив, човеколюбив и има много голямо разбиране и човечност, защото е бил Човек. Това, което казвам е да бъдеш човечен, да разбираш и другия, да не го обременяваш, защото Бог не ни е обременил, Той не ни е натоварил с притеснения и вини и дори с Неговите знания, за които знаем, че не можем да понесем. Той ни дава това, което можем да издържим и не иска да създава тревога в нас. Бог дори не ни е казал кога ще стане Второто Пришествие, защото знае, че това ще ни разтревожи. Бог иска да знаеш какво ще срещнеш, за да бъдеш винаги готов да се подвизаваш спокойно, мирно, смирено, просто, с доверие, и когато Той дойде, ще Го срещнеш спокойно. Ако всеки ден си близо до Бога, каквото и да стане, нека стане.

Колко странен е станал нашият живот. Вместо да го направим рай, сме го превърнали в ад. Имаме всичко, но имаме и изключително голяма тревога; в един дом – една тревога, в друг – два автомобила, паркирани пред къщата, двойна тревога. Имаш и вила – още една тревога: да не би да я ограбят. Какво ще стане? Несигурност, поставяш охранителна система и пак се притесняваш. В световната история не е имало епоха с толкова много застрахователни компании, всички искат да ни застраховат. Мои приятели, които работят в застрахователни компании, също ми предлагат да ме застраховат. И се чудя как се съвместяват толкова застрахователни компании и толкова несигурност на едно място. Имаме перфектни ключалки в къщи, електронни системи, прожектори, аларми, кучета, които следват и пазят нашия балкон, градина, паркинг и т. н., и въпреки това в душата ни няма сигурност, няма спокойствие, не можем да спим спокойно, не дишаме спокойно. Чувстваме дискомфорт, нещо ни става и при някои се получават и телесни проблеми от прекалената тревога. Чувстват тежест, потят се, кръвното им налягане се покачва, всичко това са заболявания на душата, които се отразяват и върху тялото. Ако следите нишката, ще видите, че всичко това говори за една болест, през която минаваме: от многото мои грехове боледува тялото, боледува и душата ми. Едното влияе на другото. Болната душа дава отражение и върху плътта. Когато душата ти е смутена, тя смущава и тялото. Когато тялото е неспокойно, и душата се стресира. Връзката е взаимна. Съществува взаимно проникване, взаимни чувства между душата и тялото.

Когато разбереш, че това, което те тревожи, не е толкова важно, преставаш да се стресираш. Тревожиш се, когато смяташ, че това, което те занимава, е толкова важно, че ако не стане, значи целият свят ще загине. Това ми го каза едно дете в училище (учат ги на хубави сентенции, не знам обаче дали знаят да ги приложат в живота си): „Отче, когато абсолютизираш относителното, тогава се тревожиш“.

Това става. Абсолютизираме относителното, където относително е нещо, което не е абсолютна величина, абсолютно благо, с други думи не е толкова божествено, толкова велико, че светът да загине, ако не го направиш. Когато обаче аз казвам, че не пречи, а ти кажеш – Не, пречи! Трябва непременно да стане!, тогава, ако не стане, ще се разболееш. Например: искаш да отидеш на разходка. Хубаво нещо, не е лошо, но не е всичко в живота да отидеш на разходка днес следобед. Ако вложиш това в душата си като абсолютно благо, което искаш да стане на всяка цена, но то не стане, ще се разтревожиш. Ще започнеш да мислиш – защо да не стане, защо не успях? Това нещо започва вътрешно да те яде. Когато обаче кажеш – и да не стане, добре! Когато душата ни има тази гъвкавост, т. е. да можем да променяме плановете си, да променяме малко нашите мнения, решения, тогава не се стресираме, защото каквото и да стане, го приемаме. Добре, Бог го е изпратил. Едно исках, Бог друго даде, не пречи, Бог така е искал. Когато обаче си поставим като цел да постигнем нещо насила, с упорство, с настояване: Ще бъде по моята! Ако не стане, стомахът те заболява – защо да не стане това, както го исках! Защо да не го постигна!
                                                                                                  /СЛЕДВА/

                                                                                   Автор : архим. Андрей Конанос

                                                                               Превод: Константин Константинов

                                                                          прочетено в http://pravoslaven-sviat.org