Потъването

9 Неделя след Петдесетница (Мат. 14:22-34)

Има нещо много полезно за духовното израстване – това е съзнанието за собственото ти недостойнство, разбирането, че си нищо. Знам какви противоречиви коментари може да предизвика това изречение. Например: „Вие, поповете, непрекъснато се опитвате да унизите човека“ или „Стига с твоите депресарски тези“, или „Християнството прави човека личност, а не го обезличава.“ Всъщност, с последното съм съгласен. Но не знам защо някои си мислят, че да си личност, непременно значи да се правиш на голямата работа… Най-ярките личности, за които Църквата ни разказва, подкрепят моята „депресарска“ теза.

Светът, в който живеем, наистина прилича на едно огромно море от страсти, което би могло да плиска вълните си в краката ни и да ни забавлява. Но това забавление е измамно. Всеки миг то може да ни погълне като някаква огромна ехидна. Нашият Господ Иисус Христос не е зависим от приливите и отливите на греха. Той може да ходи по водата и дори бидейки в плът сред нас, не е засегнат от нея. Но всеки, който Го е обикнал, знае колко трудно е да се върви след Него по водата. Прилича на парадокс. Защото човек не може да ходи по вода. Това е физически невъзможно. Въпреки това, апостол Петър ходел по водата.

За онзи, който вярва, всичко е възможно. Възможно е и в този век на разврат и поквара. Чувал съм да ми казват, например, че в днешно време е невъзможно да си целомъдрен, защото сега хората са станали различни. Някои твърдят: „Аз съм християнин, но чак пък толкова… Да се откажа от жените? Все пак сме 21 век – това е крайно.“ Но вярвате или не, аз познавам целомъдрени хора. Познавам хора, които „ходят по водата“. Повярвали са на Христос и чудото се е случило – живеят така, сякаш този блуден свят около тях го няма. Това е само пример. И други такива несъвместими с времето неща съм виждал. Тихи Христови угодници…

Знаете ли защо на нас нещата все не ни се получават? Да заживееш в парадокса, да опиташ да направиш невъзможното – така, както направил апостол Петър – ни се вижда прекалено, крайно или фанатично. Така оправдаваме грехолюбието си. А най-големият проблем е със смирението и покаянието. Тях направо сме ги изключили от списъка с възможните неща. И понеже те играят ролята на спасителен пояс, който ни държи на повърхността, нашата гордост постоянно ни дърпа към дъното. Чували ли сте това култово изречение, че смирението е за хора, които нямат други качества? Повтарят го не само интелектуалци, но и някои православни. Приличаме на хора, които вместо спасителна жилетка, са си сложили раница на гърба и са я натъпкали с „качества“. Толкова много и толкова обемни, че раницата е по-голяма от нас. Като на скандинавски битници по Черноморието. И в този вид казваме: „Чакай, Христе, да дойда при тебе.“ Скачаме и цоп – право на дъното… Натежали сме от гордост…

Привидно вярата ни си е истинска, но от живота по нея сме се отрекли. И сме я пригодили към света. Мислим, че да си Христова личност е като да си светска звезда, само че в Църквата. Спомням си един мой професор, който ми преподаваше, докато учех журналистика и масови комуникации. Беше много интелигентен човек, но така и не можа да свикне с чувството ми за хумор. Накрая на следването ми каза: „Защо не опиташ да направиш докторантура?“ „И аз бих искал – отговорих му. – Така ще мога да си напиша на табелката на пощенската кутия „д-р Дойчев“. Бабите от входа ще ме гледат с уважение, а аз ще минавам покрай тях с важна походка, изразяваща превъзходство.“ Той ме погледна смаяно и попита: „Само за това ли?“ И започна да цъка възмутено с език така, както правят само добрите стари професори…

Тук ще отворя една скоба и ще трябва да разкажа, че така и не можах да се „представя добре“ пред бабите от входа. Когато за пръв път ме видяха с расо, бяха много объркани, а една от тях ме попита съчувствено: „Владко, ти не си намери работа ли, та си станал поп?“ Да си свещеник не е много престижно, но пък е наистина смислено. Доста по-смислено от това да си сложиш нещо пред името на пощенската кутия. Или на надгробната плоча… Нямам нищо против инженери, архитекти, доктори и т.н., но ми е много чудно когато някой си сложи табела на входната врата „семейство инж. Петрови“. И ние сме същите. Идва, например, някой в храма и още от вратата заявява: „Аз съм богослов.“ В началото казва, че идва за съвет. Но след две-три изречения се оказва, че той съветва мен, а не аз него. Накрая разобличава цялата Църква за „грешките и недомислиците й“ и си тръгва недоволен. Как да помогнеш на такъв човек? Той отказва да слуша. Понеже сам си е авторитет не идва за помощ или при приятел, а за да намери някой, който да утвърди правотата му. И когато това не се случи се вкисва, понеже не е разбрал най-важното, че ако у човек няма смирение, за никакво богословие не може да става и дума.

Сещам се с каква възхита говореше покойният Тодор Колев за дома на Чарли Чаплин. Казваше, че това била обикновена къща, която с нищо не се отличавала от другите и можело да се познае чия е само по малкия надпис на звънеца – Чарли Чаплин. Това ми се вижда по-православно от всичките ни напъни да открием някакво ново „горделиво богословие“. Известният актьор нямал нужда от това да се представя за голямата работа. Той бил такъв. И ако този пример ви се вижда прекалено светски, ще ви припомня за свети Амвросий Оптински, който обичал да говори в рими. За случаи като нашите той казвал с усмивка: „Тече, тече Днепър тихий… (написа тез стихове отец Исихий)“. Забележително чувство за хумор е имал преподобният отец…

Много пъти съм чудил как някои от нас си обясняват негативното отношение на другите. Обикновено твърдят, че им завиждат, защото са нещо повече. Защото имат качества. Защото са успели. Как пък някой не каза: „Еди кой си не ме харесва, защото съм темерут или защото го заслужавам“? А винаги е заради гениалността ни. Винаги сме неразбрани. Винаги сме прекалено добри за другите. В какво сме добри ли? Поводи за гордост колкото искаш. Ако си взел някоя диплома, значи имаш право да се мислиш за голям учен. Ако си момиче и тежиш под 60 кг, можеш да се мислиш за неоценена „Мис Свят“. Ако си заел някой среден чиновнически пост, можеш строго, но справедливо да газиш всички под себе си. Ако имаш някой лев, винаги можеш да се държиш така, че да оставиш у околните впечатлението, че ще ги „купиш с парцалите им“. А ако на пръв поглед не се сещаш с какво можеш да се гордееш, винаги можеш да пробуташ лошото си възпитание за откровеност и да казваш: „Не ме харесват, защото говоря истината.“ И всичко това гарнирано с външно благочестие. Понякога, разбира се и то отпада, защото и без това е изправено на дървени крака и на негово място се поставят лозунги като: „Само в България да си умен и богат е лошо. Само тук гордостта от постиженията в живота е порок.“ А кой знае защо, светиите не се гордеят с „постиженията“ си. Въпреки че те имат най-голямо право на това. Ето още един парадокс – тези, които са постигнали нещо… Какво ти нещо? Тези, които са постигнали всичко, тоест Царството Небесно, говорят за себе си като за най-големи грешници, смятат се за нищо… А ние, които сме завършили по някой друг университет или сме научили някой мъртъв език, вече така почваме да важничим, все едно, че въртенето на земята се извършва около и благодарение на нас… Това е защото не сме воювали. Защото не сме опитвали да „ходим по водата“. Всеки, който е пробвал, знае колко е трудно да се пребориш с греха. Да направиш вярата си жива, истинска. Знае колко е лесно да потънеш. Как водата ти стига до врата. Как се плиска по устните ти и заплашва да те удави. Как поривите на силния вятър си играят с тебе като с пластмасова кукла. И колко безпомощен си в тази битка. Нищо в гигантския океан от страсти. И от устата се изтръгва вик: „Господи, избави ме!“ (Мат. 14:30). Такъв човек може да види пред себе си Христовата ръка, която го издърпва и му казва: „Маловерецо, защо се усъмни?“ (Мат. 14:31).

Кой има такава вяра, че никога да не се усъмни в това, че Христос е до него и няма да му позволи да потъне? При всички силни ветрове, при всички скърби, при всички смърти, при всички болки около нас, при всички изкушения и изпитания, да ходи изправен? Естествено, такъв може да бъде само човек, който изобщо не разчита на себе си и на собствените си мижави сили. Който ги е проверил и познал, че те не стават за нищо. И се е отдал целият на Христа, защото като апостолите е разбрал, че Той наистина е Божий Син (Мат. 14:33). И вследствие на пълната вяра в това, е получил от Спасителя всичко. Христос е заживял в него така, както е станало с апостол Павел. Такъв човек не се гордее, защото знае, че всичко му е дар. Неговото облагодатяване, оличностяване, богоуподобяване е подарък. А човек би бил безумен да се хвали с нещо, което не е негово, а е подарък. Поискал си го, наистина си го поискал. И Бог ти го е дал. Казал си, както ап. Петър: „Господи, позволи ми да дойда при Тебе по водата.“ И Христос ти отговорил: „Дойди“ (Мат. 14:28-29). Какво общо с това може да има гордостта?

Преподобният Паисий Светогорец разказва за първите години от подвижничеството си на Света гора: „Въпреки че от аскетическите подвизи бях станал кожа и кости, като скелет, една вечер почувствах изкусителя като женски дъх близо до ухото ми. Веднага станах, започнах да пея и запалих светлина. Когато се изповядах, старецът ми каза: „Трябва да има скрита гордост. При такава аскеза това изкушение не е оправдано.“ И действително, след като изследвах себе си, сам се уверих, че понякога помисълът ми казваше, че съм нещо и че правя нещо. Пфу… празни работи.“

Питали ли сте се защо постоянно ни мъчат разни страсти? Защо непрекъснато изпадаме в отчаяние? Това е заради нашата гордост. Заради това, че се вземаме толкова насериозно. В началото, когато видях Евангелското четиво за тази неделя, мислех да пиша за отчаянието. Отчайвали ли сте се? Всъщност, няма нужда да питам. Ние живеем във времето на отчаяните. И аз съм потъвал много дълбоко. Може би по-дълбоко, отколкото си представяте. И знам, че единствено благодарение на Христос и на подадената Му ръка съм се измъквал. И тогава реших да напиша друго. Че човек трябва да вярва на Него, а не на себе си. Колкото и трудно да изглежда това в някои житейски обстоятелства, дори и невъзможно… Христос е по-голям от всичките ни житейски трагедии. По-силен от всичките ни мъчители. Както казва св. Николай Велимирович: „Всичко, което е изпаднало от ръцете ни, е капнало в ръцете на Господа.“ И Той може да ни го върне в неимоверно по-голям размер. Каквото и да ни коства, ние трябва да Му вярваме. И да се стараем да спазваме Неговите заповеди. За всичко друго Той ще се погрижи.

И тъй, да се чувстваш „нищо“ не е никак омаловажаващо, а е съвсем освобождаващо. Това е бягство от тираничните окови на егото. Няма нужда да доказваш нищо на тази деспотична господарка – гордостта. Ако правиш нещо – просто го прави от любов към Бога и ближните, а не за да се правиш на интересен. Не случайно Господ нарича бедните духом „блажени“, тоест щастливи. Тези, които нямат нищо, са наречени от Самия Господ „наследници на Царството Божие“ (Мат. 5:3). И въобще, кой от нас не би искал да живее в компанията на светиите, които са говорили за себе си като за най-последни човеци, а всъщност са станали най-първи? Казвали са, че са най-грозни, а са се превърнали в ослепително красиви. Аз не съм като тях, но много бих искал. Желая да пребивавам в тази радост, която смирението им е донесло. И на вас го желая от все сърце! Амин!

От книгата „Среща с Живота“ на  Отец Владимир Дойчев
                                                                           

Благослови, душе моя, Господа, Благословен еси, Господи Благослови, душе моя, Господа и вся внутренняя моя, Имя святое Его. Благослови, душе моя, Господа и не забывай всех воздаяний Его: очищающаго вся беззакония твоя, исцеляющаго вся недуги твоя, избавляющаго от истления живот твой, венчающаго тя милостию и щедротами, исполняющаго во благих желание твое: обновится яко орля юность твоя. Щедр и милостив, Господь. Долготерпелив и многомилостив. Благослови, душе моя, Господа и вся внутренняя моя Имя святое Его. Благословен еси Господи

ВЯРВАМЕ ИЛИ ПОТЪВАМЕ !