2 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят. (Лука 6:27-28)

Любовта е основната християнска добродетел. Тя е алфата и омегата на християнския морал. Любовта придава смисъл, стойност и значение на всички други добродетели. Тя ги стопля и оживотворява тъй, както Бог, Който Сам е любов, сгрява и оживотворява цялата вселена.

Християнската любов не е просто добродетел, а същност и сърцевина на всички добродетели. Тя е организиращият принцип на личния и обществения живот, духът, който прониква във всяка област на човешките взаимоотношения. В любовта се сливат всички добродетели, защото ако вярата отваря сърцата ни за Бога, а надеждата ги притегля и приближава към Него, то любовта изпълва сърцата ни с Него. Да обичаме – ето основната повеля на евангелското благовестие. Това са законът и смисълът на цялото ни битие. Християнската любов не знае синори и изключения, тя е всеобхватна и всепроникваща. Истинският християнин обича родителите и близките си, роднините и приятелите си, обича цветята и животните, обича цялата природа, обича всички.

Обича дори и враговете си!…

„Но вие обичайте враговете си – ни учи Христос – и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите” (Лука 6:35). Явно, Господ Иисус Христос поставя за ръководно начало в живота ни любовта, и то съвършената християнската любов.

Но не иска ли твърде много от нас Спасителят? Да обичаме родителите и роднините си – разбираемо, да обичаме някои от колегите и съседите си е приемливо, но да обичаме тези, които са готови да ни навредят, изглежда невъзможно и дори противоестествено. Защото на сърцето не може да се заповяда и по заповед не се обича. Любовта е спонтанно чувство, а влечението и симпатията към даден човек пламват и се разгарят мимо нашата воля, точно така, както антипатията и неприязънта към тези, от които се възмущаваме.

Естествено, Христос не иска от нас неизпълнимото.

Любовта към враговете не е чувство, тя не е симпатия и привличане. Любовта към враговете е най-висшето себеотричане.

Тя включва на първо място отказ да отвръщаме на злото със зло. Най-напред това трябва да опитаме и да постигнем. Каквито и неприятности да ни причиняват враговете ни, да не им отвръщаме със същото. Ала то не значи да не се защитим. Напротив! Но защитата ни не трябва да бъде отмъщение, а недвусмислено и ясно да показва нашата добронамереност и желание за помирение. От християнска гледна точка най-добрата защита срещу злото е да му отвръщаме с добро. „Добро правете на ония, които ви мразят” (Лука 6:27) – изисква от нас Спасителят. Това всъщност е следващият, по-високият етап на любовта към враговете. Той се постига много трудно, защото изисква победа над самите себе си, потискане и трансформиране на спонтанно избликналите чувства. Затова именно любовта към враговете е нашето най-висше нравствено задължение.

Да обича враговете си може само онзи, който е победил първия и най-голям свой враг – себе си, самолюбието си. Любовта към враговете е пробен камък за християнина, от нея зависи да бъдем християни или не. Тя е белег на нашето съвършенство в Христа. Ако мразим и ненавиждаме враговете си, ако им отвръщаме със зло и ненавист, ако не намерим сили да им простим и да се помирим с тях, значи, изобщо не сме разбрали Спасителя и нямаме нищо общо с Него. А Той не само ни даде такава заповед, но и я изпълни. Последният пример, когато Иисус се молеше за Своите мъчители на кръста, е изпълнението именно на тая заповед.

Нека този последен Негов пример бъде първи в живота ни.

източник: http://alashkov.wordpress.com