Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.04 23:28 - ПРЕД ПРАГА НА ПАСХА
Автор: ivoki Категория: Лични дневници   
Прочетен: 67 Коментари: 0 Гласове:
2





image

ВЪПРЕКИ...
Анна Галперина

Наближава Пасха. Страстната седмица е вече към кулминацията си. Обичайният кръг на богослуженията. В някакви минути – най-малкото за да сме честни пред себе си – ще ни се удаде поне с крайчеца на съзнанието да уловим случващото се. Или онова, което се е случило.

Без екзалтация и неофитски плам обаче ни е трудно да се усетим причастни към Страстната седмица. Не че в сърцето ни е лед, не че трезвомислието ни е било някак си особено. Просто през цялото време като фон пред нас преминава обичайният живот – работата, децата, тенджерите, пролетта, мръсните автомобили, износените ни обувки, а за особено напредналите юзъри отпечатък оставя и животът във виртуалните светове. Настъпва раздвоение, дори разтроение. Чувстваш се като играчка, събрана от различни пластове картон – тук един, там друг и нито един истински. Нито един жив. Дръпваш едно конче – играчката поклаща крака си, дръпваш друго – помръдва глава, от третото плясва с ръце. Машиналността става по-поносима с помощта на установените порядки – козунаците, боядисването на яйцата.

Не искам да кажа, че всички останали се преструват, нито че – сами по себе си – ентусиазмът или възторжеността са нещо лошо. Възможно е от всичко това мен да ме отблъсква само нелюбовта ми към театралността, патологичното ми желание да бъда честна, неумението ми да се преструвам. Особено сега – през Страстната седмица.

Да, аз говоря за себе си. Не треперя, не се вълнувам така, както би подобавало на Неговите ученици. Не се съкрушавам и не се кая така, както за това пишат в книгите и както говорят в проповедите от амвона. Никога при мен не се е получавало да плача за греховете си – в буквалния смисъл. Да се обливам в сълзи. Просто не умея. Понякога, разбира се, наблюдавайки другите, съм изстисквала от себе си нещо подобно. То обаче е било толкова неистинско – нещо като картонените пластове в живота ми, нещо само наподобяващо. Но не същото.

А, може би, просто не трябва да се боя от това? Може би не е необходимо да се преструвам? Просто честно и докрай да погледна към себе си. Без да се прикривам зад красиви думи, без печално да нареждам, както обичат да правят сред нас: „Ах, какво изкушение!”. И да забележа пустотата, скрита по един или друг начин от пластовете от картон. Папиѐ-машѐ. Печалният клоун Пиерт.

Него, междувременно вече са Го предали. А аз пия чай. И как да съвместя всичко това? Да не пия чай ли? Нищо да не правя? Или да дърпам кончетата на картоненото си сърце, за да може то да тупти, когато трябва? Не искам да се преструвам, не искам да изглеждам по определен начин. И в мен не остава нищо, тъй като вътре няма нищо друго, освен чая…

Той събира учениците Си. На Тайната вечеря. Те също ядат и пият. Редом с Него – страдащия, боящия се, угрижения. И Той – Той също яде. Разбира се – ще ми кажат всички познавачи – Той не яде просто така, Той установява Тайнството Евхаристия. Да де, но знаели ли са за това Неговите ученици? Същите тези, които са се разправяли за по-предно място до Него, на които Той се е сърдил за тяхната несхватливост. Едва ли. Те просто са яли и пили заедно, били са с Него, вероятно са дрънкали някакви безсмислици и са се страхували за себе си. Едва ли обаче са се престрували, представяйки се за апостоли – става дума за тогава. Апостоли те са станали после…

Той се моли, плаче за Чашата. А те спят. Е и какво? Той ги укорява. Не мълчи – псевдосмирено, свивайки устни, а се обижда. Той е жив. Все още е жив. Само че и те са живи, не са измислени. Те са същите, като нас. Не могат да се събудят. И ние спим, тъй като сме много уморени. Особено към края на Поста.

Ние възприемаме тази Седмица през призмата на вече развилото се богословие, което е разтълкувало всяка Негова стъпка и ни казва какво сме длъжни да чувстваме: кога ужас, кога печал, кога – радост. А би било интересно да я преживеем така, сякаш не знаем нищо от това, изцяло да я пропуснем през нас и да я запечатаме в сърцето си.

Това обаче е невъзможно, тъй като зад гърба ни са двете хиляди години история на християнството, на културата, на мисълта. По един или друг начин ние се докосваме до това, което е било, през тази пелена. Буквално като че ли опипваме предметите през много дебел плат. Не, не призовавам да се откажем от това, не зова към протестантство. Просто искам честно да изживея тази седмица. Не без богословие – не. Но без показна идеология: отиди там, почувствай това, кажи онова, изпечи козунаците.

Искам да разруша стената. Не да отхвърля историята и мисълта – не, а само да разруша стената, която е построена от мен самата с помощта на нашите вярващи маси. Както пише Олга Седакова: „Идеологията – това е защитната стена на човечеството против непредвидимата и неподдаваща се на разума реалност. Би било добре, ако тя в действителност защитаваше от това! На практика обаче тази стена е много ненадеждна и затова на идеологията през цялото време ѝ се налага да воюва с някого и с нещо. Ето защо настроението на идеологията е бдителността… Тази бдителност – като правилно състояние на идеологическия човек – е достойна за анализ. Идеологическият човек се чувства винаги като че ли е в обсадена крепост. И врагът, който обсажда тази крепост и насочва към нея разузнавачи, изглежда необичайно могъщ и коварен. Или пък чувства себе си като на някакъв идеологически фронт… Какво да кажем? Това, всъщност е страшно – възможността целият наш свят да рухне и ние да се окажем „без всичкото това” и пред лицето на съвършено друга реалност. Това е обаче вяра в живия Бог, а не вяра във вярата и в концепцията, която предлага идеологията. И – както ми се струва – това е очакване. Другото продължава до последния час. При което очакването с любов и надежда е очакване на Приятеля, а не на Врага. Той идва, не за да разруши нашите крепостни охранителни стени, а нашия затвор”

Петък е денят на разпятието. Той умира, а нашите здания не се тресат и небето не се разтваря. И завесата в храма не се раздира. Автомобилите ни продължават да се движат, търговията върви оживено, звънят мобилните телефони и интернетът работи. Светът е здраво заклещен в мрежите на функционалността и успеха. И ние с него. Как да живеем с това? Ако сме честни докрай със себе си, трябва да признаем, че ние не би следвало да преживеем този петък – Петъкът, когато е умирал Този, Който ни обича истински, Който ни носи на ръце и не ни оставя дори тогава, когато сами се предаваме. Ние обаче живеем – при това не лошо.

„Ще кажа това отново: ние няма да успеем да се покаем, ние няма да успеем да променим живота си, докато не се срещнем днес вечерта и утре, в тези настъпващи дни, със страданията Господни” – така пише митрополит Антоний Сурожки. И това е истина. Човек понякога не се променя цял живот…

Напрежението на последните дни от Страстната седмица ни заставя да лъжем – ние разбираме, че сме длъжни да сме до Него, да умираме заедно с Него, но това не се случва. И изкуствено раздухваме в себе си пламъчето на екзалтацията. Дали обаче не лъжем?

Ако да, то ние сме абсолютно несъстоятелни. Всичко, което правим, се превръща в прах и целият ни живот – в суета. Само единици я преживяват така, че да не ги е срам за отминалите години. Ние не умеем и да обичаме, нито сме се научили да прощаваме. Просто преживяваме този живот – ден за ден.

И какво ли ни държи тук? Навикът? Страхът от смъртта? Страхът от задгробното наказание? Очакването?

Очакването на невъзможното. Велика събота. Той е умрял. Няма Го. И аз стоя на опустялата земя и не знам, защо живея. Та нали всичко е свършило. Или пък не е? Не, трябва да направя още нещо. Да се простя с Него. Да Го изпратя, както се полага. Да Го целуна за последно. И аз отивам. Отивам на това място, където Той е погребан. Където огромен камък закрива входа. Ходя там отдавна. Почти четиридесет години. И не знам колко още пъти ще се наложи да отида. Вече съм изпогубила по пътя си ароматите и благовонията. Отивам с празни ръце. Просто за да кажа: „Прости”. И да допра ръка до леденото чело. Колко пъти още ще ходя, това не знам. Нито знам, кой ще отвали за мен камъка.

По някаква причина обаче – въпреки абсурда и безнадеждността – продължавам да ходя. И ми се иска да чуя накрая: „Няма Го тук, но възкръсна!”. Възкръсна, въпреки моята пустота и безполезност. Възкръсна – въпреки моята невзрачност и картонност. Възкръсна – въпреки целия ми глупав живот и смъртта. Възкръсна не затова, защото съм постила, не… Щеше да възкръсне, дори и аз да не знаех за Него. Не ми е поставял никакви условия и не е търгувал с мен: „Ако няма да пиеш мляко, ще възкръсна и ще те избавя от смъртта”. Не се е опитвал и да купи любовта ми, обещавайки блаженство след смъртта. Той просто възкръсна. И толкоз. И това е единственото, заради което все още си струва да живея.

(Източник: Богослов.ру ;
Превод: Борис Маринов,
Публикация: dvеri.bg)






Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivoki
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2392600
Постинги: 2374
Коментари: 3395
Гласове: 8561
Календар
«  Юни, 2019  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930