– Каквото си поискаш, това ще ти сготвя днес! – неразумно обеща Марийка на мъжа си след като се събудиха. Лежаха прегърнати още и от съня, в последните минутки преди денят да ги сграбчи и да ги запремята насам-нататък. Стефан доволно въздъхна и тъкмо тогава синът им наду музика от стаята си и с конски тропот щурмува банята.

Не че Марийка не бе затрупана с работа и задължения и днес. Това че напоследък се трудеше от вкъщи като че ли беше направило работния й ден безкраен, вместо да го съкрати. Но ето, вчера Стефан за безброен път й доказа любовта и подкрепата си, когато й трябваха. А пък и той се нуждаеше от дохранване.

–Кажи де, какво искаш да ти сготвя?! – настоя тя, докато пиеха кафе на крак в обляната от слънце кухня и синът им дрезгаво пееше в банята. Рядко се случваше да го пита. Обикновено сама решаваше менюто им в движение и в движение го осъществяваше. У тях бе закон да се хранят с пресни плодове и зеленчуци, но оттам-нататък я караха на някакви аламинути. Напоследък Марийка нямаше време дори да диша, така й се струваше. 

– Приятел, побързай че ще закъснея за работа!– извика мъжът й към банята, гледайки ръчния си часовник. Висок и слаб, Стефан имаше точно толкова гъста коса, както когато се запознаха преди 20 години. Запалено играеше тенис два пъти седмично и не пропускаше възможност да се движи. Освен това не се интересуваше особено от храна, въпреки че все пак обичаше майсторски сготвената. Заровен в работа, Стефан беше в състояние да забрави да яде през целия ден. Нещо, което бе невъзможно за нея. Самата Марийка беше обсебена от мисълта за храна. Да яде ли? Колко да яде? И какво? А какво да сготви на семейството? Но то пък имаше ли жена, която да не е така?

В отговор на бащиното подканяне от банята се чу тряскане на шкафче и после неохотното превъртане на ключ. Вихрен се показа, източил се и пъпчив, с дълга, мокра коса. Плясна дланта на баща си за поздрав, бръсна майка си по бузата като почти я задуши с облак от новия си дезодорант, и всред воя на музиката се шмугна обратно в детската.

– Тогава баница – усмихна се Стефан, все едно, че не сa били прекъснати. И също я целуна – хем уж предвкусвайки вкусотията, хем мозъкът му вече заминал на работа. Толкова съвестен бе Стефан… Той се шмугна в банята, а Марийка се втурна да рови в тетрадката с бабините си рецепти, които от години вадеше само за специални случаи.

Нямаше защо да пита каква точно баница. Още в първите им съвместни години бяха установили, че и двамата имат слабост към тази със спанак и сирене. Детето също я обичаше, въпреки че кой знае какво можеше да му скимне до вечеря, въздъхна мислено Марийка. Ето го и сега, едва му бяха видели очите, а препусна да гони автобуса за училище и изрева само от вратата „Довиждане!“ Никакво дете не беше вече Вихрен, нямаше какво да се заблуждава тя. Дори да не се беше издължил като кривак и покрил с акне, внезапната потайност, троснатите му без причина отговори и плашещата смяна на настроенията красноречиво разправяха за настъпващото юношество. Е, поне на телефона си не висеше като неговите връстници, с това Марийка и Стефан се гордееха безумно. Обичаше да свири на китара с часове и да чете, четеше истински книги. Но все повече изключваше родителите си от своя живот, спор нямаше. Едва ли би изключил от него обаче една богата баница със спанак и сирене, беше готова да се обзаложи Марийка.  

–Тъкмо повод да поседим заедно като семейство, да го „преслушаме“ дискретно как се чувства. Откога не сме го правили– подсказа тя на Стефан, докато го изпращаше на вратата. А мъжът й само кимна, вече съвсем далече от нея и се заспуска по стълбите като вихър.

Тя погледна стенния часовник, пресмятайки колко време ще й трябва да напазарува, сготви и опече баницата. Към два часа с всичкото, мили Боже! Откъде ли да ги вземе точно днес, трябваше да завършва техническия превод за уебстраницата, за която работеше, а не беше сколасала и с половината от него. Но по-добре да напазарува сега, за да не се разсейва после. Защо й трябваше да подкокоросва Стефан с тая баница, мярна се в главата й, докато си нахлузваше дънките. Ядосана на себе си, пропъди мисълта. Мъжът й още я обичаше, помагаше й и след толкова години, винаги, във всичко. Разбира се, че ще му направи баница. Ако ще после да виси над този превод до сутринта!

Изприпка до близкия „Кауфланд“ и с облекчение видя, че имат пресен спанак. Насипа си килограм от него, решена да направи двойна доза. Като е гарга… После Марийка на тагадък обиколи огромния магазин, допълвайки покупките с кисело мляко, краве сирене, кори за баница и яйца, всячески стараеща се да не се разсейва от многобройните оферти, поставени на стратегически места. Плати и тъкмо намяташе пълната си с хранителни продукти раница, когато мобилният й иззвъня. Погледна дисплея и изтръпна. Беше шефът й.

–Току-що се обади клиентът, настоява поне този път да съкратим срока… Ако до довечера не сме готови, повече няма да ни наема… Ама какъв е тоя шум, ти да не си навънка?! – избъбри шефът й с нарастващ гняв. Марийка отчаяно се запровира измежду колите на паркинга пред „Кауфланд“ и затича към вкъщи.

–Излязох само кафе да взема, беше ни свършило –задъхано излъга тя. Шефът й я предупреди още веднъж недоволно, че до вечерта искал превода да е в имейла му, и затвори, без да се сбогува. Марийка затича по-силно. Слънцето печеше така, сякаш беше лято, какво ли време за баница беше това, мярна се предателски в ума й. След миг Марийка отново се ядоса на себе си. Защо беше предлагала на Стефан въобще, ако толкова не можеше да намери време да му сготви вкусно?

Пристигна запъхтяна вкъщи, а стенният часовник сякаш й се изхили, че минава девет. Малко преди вечеря ли да я направи баницата, да е прясна или още сега, за да приключи с нея? Не беше ли по-добре първо да отхвърли колкото се можеше повече от превода… разбира се, че беше!

Марийка включи лаптопа и прибра покупките в хладилника със скоростта на светлината. После без да губи и секунда, се залови за работа на бюрото в хола, което бяха купили на старо. Превежда до обяд толкова концентрирано, че забрави да променя височината на стола си на всеки час и врата й се схвана. Стомахът й стържеше от глад, а скоро и Вихрен щеше да си дойде. Тя скочи, протегна се и заизважда от хладилника зеленчуци. Щеше да направи богата салата, а на сина си и омлет, да поминат до баницата.

– Имаш ли нещо против да хапнеш сам? Довечера ще има изненада и ще вечеряме всички на спокойствие, но дотогава трябва да –

Още преди да си е завършила мисълта, пристигналият Вихрен грабна чинията от ръцете й и ухилен до уши, се барикадира в детската. Тя пренесе салата си пред лаптопа, където ту пишеше, ту сварваше да хапне някоя хапка от нея. Скоро си сложи шумоизолиращите слушалки, защото Вихрен взе да дрънка на китарата. Упражняваше се да научи песен на Нирвана, която самата тя и до ден днешен обичаше. (Всъщност, песента беше на Дейвид Бауи, разсеяно се поправи Марийка, докато пръстите й бягаха по клавиатурата.)

Следобедът се изниза неприлично бързо. В детската градина отсреща хлапетата играеха на двора от часове и родителите им запристигаха да си ги прибират едно по едно. Ако Марийка не почнеше веднага с правенето на баницата, щеше да окъснее с вечерята. А й оставаше още толкова от превода… Е, ще го нахвърля след вечеря.

Заизважда продуктите и ги нареди на кухненската маса, докато топлият следобед преваляше и малкото останали в детската градина деца крещяха и се надвикваха. Китарата бе утихнала, явно Вихрен бе седнал да си учи уроците. Или поне така се надяваше Марийка. Заради безкрайното му мусене се бе научила да пита колкото се може по-малко и почти да не влиза в стаята му, докато той беше там.

„Накиснете спанака за малко във вода и хубаво го измийте от пръстта“, нареждаше рецептата на старата Марийка, а внучката сякаш чуваше гласа на починалата й преди няколко години баба. Тя беше селската й, която доживя дълбоки старини, милата й градска баба си бе отишла много рано и така и не й бе оставила рецепти. Съвсем в унисон с клишето, баба Марийка бе майсторка готвачка. За нейните ястия се носеха легенди из целия род и през три села на околовръст. Но не беше била само баба майсторка. Дядото на Марийка бе готвил също толкова вкусно и половината рецепти в тетрадката бяха негови. За разлика от Стефан, който никакъв го нямаше по тази част...

Все пак баницата със спанак винаги е била запазена марка на баба й, унесе се Марийка в спомени, а ръцете й действаха автоматично. Напълни блестящата от чистота мивка с вода и набуха там спанака. Изми го, а после го провери лист по лист дали е паднала пръстта от него. Това й отне 15 минути, а още дори не беше почнала истинската работа по баницата. Как ли са се справяла жените едно време ежедневно с рецептите, които в 21ви век се готвеха вече само по празници? Ако беше коя и да е баница, по-бързо щеше да стане, но ето, тази с пресния спанак…

Марийка си представи мъничките, почернели и напукани от труд бабини ръце, които не спираха нито за миг, винаги вещо, ловко и с бързината на фокусник действаха. Баба Марийка цял живот бе гледала грамадна овощна и зеленчукова градина, с която дари на деца и внуци здраве за цял живот, а работеше и на държавна работа и семейство въртеше. Как си се справяла, бабо, питаше се с овлажнели очи Марийка, чийто ръце също вещо пипаха. А баба й сякаш й се усмихваше благо от отсрещния ъгъл на стаята.

Марийка уви килото мокри спаначени листа в чиста кухненска кърпа и педантично почна да отцежда всяка останала вода.

–Махни грубите дръжки. Хайде, де. Нали виждаш, че има останали? –обади се баба Марийка от спомените й, а сякаш й беше зад рамото. Марийка побърза да изпълни заръката. Това й отне поне още пет минути, но човек като беше тръгнал да прави нещо, по-добре да го свършеше “като хората“.

–Най-добре вземи още една суха кърпа и го прехвърли там. Съвсем да се отцеди. А през това време с теб ще смесим съставките за плънката!

Чуваше бабиния глас до рамото си, почти виждаше неспирните, мънички ръце. Толкова й липсваше баба Марийка откакто почина, а ето, всеки път като готвеше нейни рецепти, сякаш стоеше при нея в кухнята и я напътстваше. Марийка избърса потеклата сълза от скулата си, без почти да я забележи. После смеси киселото мляко с лъжичката бакпулвер, разби яйцата и натроши сиренето.

–Много забързан стана животът. И много изкривен, с тези „социални“ медии – разправяше през това време Марийка мислено на баба си, докато ръцете й действаха, сякаш направлявани от невидима, грижовна ръка. – То не че и вашият живот е бил лесен, особено на село. Ама пак по-човешки беше, пак повече спокойствие имаше, повече сърдечност между хората!

– Ха сега да накълцаме спанака на ситно –намеси се баба Марийка, както би направила и в действителност. Най-важното бе да се върши работата. Чак тогава можеше да се коментира – с което и бабата с удоволствие се зае, сякаш в ухото на внучката си.

–Забързан, ами! Никой за нищо няма време вече, а най-малко за човещината. Една приказка не спират да си кажат съседите на стълбището! А ако видят някой в беда на улицата, толкова хора се извръщат. Ние да не би да сме имали по-малко работа? Или пък повече пари, ха! Но каквото и да е било, какъвто и стрес и проблеми да сме имали (баба Марийка все иронично бе натъртвала чуждиците), вечер ще изляза на пейката пред къщи с комшиите. Ще се разговорим, ще се оплачем, па ше ни олекне. А сега вие?! Откога не си виждала Ваня?

„От две седмици“, изтръпнала пресметна Марийка кога за последно се вижда с най-добрата си приятелка. Бяха разговаряли по телефона и си бяха писали във Фейсбук, но то …

–Но то не е същото – погледна я съчувствено баба Марийка в мислите й и я погали с грапавата си длан по бузата. – Ами да се видите, чедо, бързо да се видите! След семейството в тоя живот най-важни са приятелите, от мене да знаеш. По-хубаво от това да се видиш с приятел и да си поговорите има ли? И нито терапевти ще ти трябват после, нито социални медии. Да се обадиш на Ванчето още като свършим тука, чуваш ли?.. Ха сега да навием баницата! Ето, да отделим две кори от купчината, да ги разделим  и да намажем едната обилно с масълце…

След час едната тава богата баница със спанак лежеше под дебели кърпи и омекваше, а във фурната се допичаше втората.

–Лелеее-лее, ти си я направила?! – показа се Стефан на вратата, вдишвайки шумно аромата й. Сякаш умората, насъбрала се около очите и устата му през целия ден, изведнъж се засввлича от него. Марийка му махна да мълчи, защото говореше с Ванчето по телефона. После взе безмълвно да жестикулира, покавайки му какво да свърши.

– ..Добре!.. Значи утре след работа направо в Дворчето. Много се радвам, Ванче! –додаде тя и затвори с усмивка. Стефан шумно разбиваше айрана с кухненска тел, а от вратата на детската се показа рошава глава.

–Ауу, как вскусно миришеее! –изграчи Вихрен, при което гласът му мутира и той се изчерви. После без да го подканят се шмугна в банята и си изми ръцете. Стефан им наля айран в големи чаши, беше сложил и чинии и салфетки. Марийка бе мислила да я нареже на кухненския плот и да я сервира по чинии, но нещо в нея не й даде. Сложи цялата тава баница на масата върху дървена поставка и бавно отдръпна кърпите. И Стефан и Вихрен бяха затаили дъх.

–Поздрави от баба Марийка – рече тя усмихната, докато в кухнята цареше две секунди пълна тишина. Баницата беше зачервена, лъскава и се виждаше, че прелива от плънка.

–Оооохх! –изрева Вихрен, търкайки си корема.

–Ееех! –възхити се и Стефан, който започна внимателно да я разрязва и да им я сервира в чиниите. – Милата баба Марийка, добре я помним ние какъв хубав човек беше. И каква готвачка!.. Но ето… мм-м, май ученичката надмина учителката! – избъбри той с пълна вече уста и притвори очи с неимоверна наслада.

–Това рецепта от прабаба Марийка ли е?! – поинтересува се Вихрен, който нагъваше като неял от седмици. –Ще ми разкажеш ли пак как са се запознали с пра-дядо и как тя му… пристанала ли беше? –додаде той дяволито и натъпка ново огромно парче в устата си. Стефан го загледа с присвити очи.

Марийка кимна, бавно дъвчейки неземно вкусната баница, наслаждавайки се на всяка хапка като на подарък. А отсреща в ъгъла баба Марийка се засмя щастливо и обърса ръце в престилката си.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Разчувства ме. Носталгия ме обхвана.

Правдиво и искрено - вчера и днес...
Живея и във вчера и в днес.
Правя баници. В последно време една, която правеше баба ми Катя - с праз.
Направих я преди години за Бъдни вечер. Постна. Само с праз.
Сега моята обогатена със сирене, яйца, мляко, връзка магданоз и малко газирана вода е много вкусна. След изпичане я обръщам. Става и хрупкава и сочна. Любима е дори на злоядите ми внучки.
Спомени. От баба и от баба за внучки.
Поздрави, Венерче!

слава Богу - това беше целта! :)