Ако често говорим за един осакатен и вкаменен християнски живот, това е така, защото вместо да  го подхранваме и да се веселим с него чрез евхаристийния хляб и вино, ние го осъждаме на моралистична  нищета и скръб, на страх и потулване, факт, който умъртвява неговия апостолски  и евангелски характер, което става пречка за нашата „непорочна съвест пред Бога и пред човеците”[1]. Без истината, която се о-истинява в любовта[2], в съвместната свобода, оставаме извън евхаристийния и брачен чертог на Христос, бидейки пленници на оскъдността на рационалните определения и моралистичните наредби и така създаваме представата за едно незначително, лицемерно, съмнително или съмняващо се в себе си Християнство: „Ние сме грешници, пречистени без покаяние, праведници, оправдавани без християнска любов към ближния, всички сме християни без благодатта на Христос, Бог е без власт над волята на човеците, предназначение без тайна, изкупление без сигурност”[3].

Всичко това не е просто констатация, а окончателен отговор, за да възстановим съществения смисъл на участието в Литургията, което не е обикновено индивидуално посещение в свещения храм, а реално общение на вярващите в евхаристийното Тайнство, общение с уникалната и горяща истина, чрез която се пази живо името на Християнството. Това, което се служи в Евхаристията, не е нещо, което някога е станало и ние просто повтаряме по обичай или отдалеч проследяваме. То се извършва сега като възпоминание на това, което веднъж е станало, като неповторима и незаменима жертва на Христос. То е сега и днес, времето и денят на спасението като траен отговор на Бога на този върховен въпрос на човека. То е простирането на присъствието на Спасителя Христос в Неговото църковно тяло, изобразяване на Христовите дела, с които е извършил нашето спасение, така че те да бъдат постоянно настояще в литургичното време в предверието на Божията вечност. Дори  сега, днес, Христос, благодарейки на Бога – Отца Си, принася Себе си за човеците  ” та и те да бъдат осветени чрез истината”, „за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание”[4]. С това Христово самопредаване и самопринасяне, на тази нова и вечна Пасха – на жертвата на Христос заради нас[5], се приобщаваме и едновременно благовестим на дело „че този, който гледа към Него . . .  и той себе си представя Богу като жертва жива, свята, угодна, ставайки словесно служение”[6].

В евхаристийното събрание и общност живеем Църквата не като някакво явление, което е извън или срещу света, в един лишен от смисъл или абсурден свят, а като пътуване на Божия народ в неговото завръщане от плена към свободата, от изгнанието към Царството. Преплитането на Евхаристията и Възкресението задава величината на духовното трезвение и   страдание, което движи целия живот на християнина по отношение на всяка една ситуация в света. И днес съществува един схоластичен въпрос: дали християните стоят прави или седят – или кога стоят прави и кога седят – при извършването на Евхаристията. Ако наистина притежаваме нейния дух, тогава християните стоят прави при нейното извършване, бидейки  спътници на литургическите събития. Това крепи целия смисъл на християнския живот, който реално  има апостолски(мисионерски) характер. Всичко в Църквата са пътища, пътуване към края.  Бидейки „безумно влюбен”, Бог постоянно идва при нас, а ние, бидейки „ранени от любов”, се връщаме при Него. Християните не са жители от този свят, а пътници-пътшественици към Царството, благовестейки  есхатона в настоящето.

Този толкова съществен характер на християнския живот не може да се обясни като заобикаляне или отбягване на всяка една реалност,  като  безотговорност или предаване на този свят на други, които са  по-будни или на чужди сили,  които привидно се занимават с неговите проблеми и предназначение.  Християните вървят към Царството чрез света и заедно със света. Това пътуване свидетелства за етоса на свободата и за свободата на етоса, за начина на друг живот, който отхвърля изкушенията и  удобствата на този свят и избира кръстния път, пътя на Бога: свидетелството и мъченичеството, себеотрицанието и трезвението,  благовестието и гонението и преди всичко доверието и милостта на Бога. Бидейки будни и трезви, ние отхвърляме примката на самодостатъчността и летаргията, на самоугодата и на самоуспокоението, на псеводсантиментализма и псевдодуховността, чрез които обикновено заменяме даровете на евхаристийната Христова любов и умъртвяваме Неговата изгаряща свята любов, чрез която постигаме нашата свобода от света и за света. Това, което е от съществено значение, не е да изберем между Литургията и света, особено когато разглеждаме света като по-важен от Литургията, а да продължим Литургията след Литургията в света  заради света, в трапезата на света, върху жертвеника на нашето сърце. Това означава да благовестим благата – които Бог ни дарява чрез Своята Евхаристия – на пленените в света наши събратя.

Литургията на Евхаристията не се изчерпва в някакво псевдоумиление или неопределена медитация. Тя е делото, което ни призовава и изпраща. Ние сме призвани да дарим това, което ни е дарено. Цялото чудо на Литургията, всичко, което Бог с любов твори, сме призвани с любов да го възвестим на всички други. Любовта е най-дивната творба на Бога и Неговата неописуема красота търси не Неговото анализиране, а благовестене.

Евхаристията – общението с Христос, Който не е проводен в света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него[7], задава реалната мяра и критерий на призванието и мисията на човека християнин в света за света.  Това, за което сме се убедили от действителността,  без да има някакво реално опровержение за него, е, че светът няма да се промени чрез науката и философията, изкуството и технологията, религията и етиката, политиката и икономиката, насилието и властта, войната и революцията, тероризма и антитероризма, като всички тези неща представляват  един и същ порочен и затворен кръг. Целият този крах ще се утежнява с  още по-голяма пара-хуманност и антихуманност, с множество разнообразни демонични измами: комфорта и наслаждението, егоцентризма и изолацията, насладата и щастието, сексуализма и наркотиците, противоразумното и противоестественото, атеизма и идолослужението. Именно Църквата променя  света в неговото сотириологично приемане; а  християните, бидейки свободни,   са душата на света в неговото  преобразяване в Църква, защото не човекът е създаден за света, а светът за човека; разбира се, не за да упражнява насилие и да злоупотребява с него, а за да му служи и евхаристийно да го възвърне в Бога.

Това отношение бива благословено и облагодатено в и чрез Литургията, която като общение с пълнотата на живота, с пълнотата на Богочовека Христос, представлява приемане на живота на света, на неговата материална реалност, и въвеждането му в светлия свят на Преображението. Християните дават на света – в неговата всекидневна досада и скука -  това, което вкусват и стават в Евхаристията; това, което не е тяхно, нито естествено излишно или непотребно: те дават това, което е Христос, с цялото богатство на Неговото човеколюбие в тях, в и чрез причастяването с Неговото тяло и кръв. Това е възроденото и оживотворено битие, което ще се превърне в  пламък на помирението и преобразяването на всички неща. Дело на човека-християнин в трайното ехаристийно простиране на неговото осветено битие е цялостно освещение на светската реалност, на човешкото всекидневие. С други думи, дяконията на вярващите се състои в това  чрез тяхното жертвено битие да грабнат живота на света от безбожността и грозотата и да го кръстят в дълбините и красотата на Христос и Духа, като от чудовищното човекобожие го възвърнат към дивната богочовечност, към целта, за която всички неща са били сътворени.

Ние сме господари в света, не когато властваме, а когато с любов бъдем съработници на Неговата надежда, когато престанем да любопитстваме, а извор на нашето дело стане Евхаристията, Тайнството „което има в своето лоно Христос”, увеличавайки постоянно даровете на Неговото Въплъщение, именно плодовете на Духа. Тук общуваме с дара на самия живот, надделявайки над изкушението на привидно съвременните и навременни идеи, общуваме с дара на смирения и прислужващ Христос, като жертва и любов, като дар и мисия, в порив на съгласие и единство, помирение и примирение не само между човеците,  но и между всички твари. Всеки литургичен и евхаристиен човек, бидейки духовен храм в Господа, този, който търси своето спасение в спасението на други,  гледа  „не към човека, а към Този, Който живее и говори в него”[8], докато в същото време заедно с всички други предава целия си живот на Господа, към Който  свободно се обръща: „Господи, искаш мене целия; и искаш от мене целия свят”[9]. Колко неизказана и величествена дълбочина на тайнствена мъдрост крие нашият християнски живот и мисия!

Бог настоятелно идва и се крие навсякъде дори никой да не Го очаква или Го търси; когато никой вече не иска да Го чуе и най-вече да се вслуша в Него.  Той настоятелно  се предава на тези, които ще Го разпънат, защото от живота – от обикновеното оцеляване – иска да ни издигне към Живота, вечно безсмъртния Живот. Това е Евхаристията. Затова и най-„жестокото” в настоящото и вечно идване и Негова жертва не е – както си  мислим -  затвореният в собствената си справедливост свят, а една Църква, която от Негова плът става Негов представител, подменяща справедливостта на Кръста, и в този случай губеща уважението на  винаги безпокойните човеци. Въпросът и днес не е това какво е светът за Църквата, а какво е Църквата за  света. Отчайващото е, че особено днес – без първенствуващата роля на Литургията – на Църквата й харесва да се намесва в случващото се  в този свят като някаква паралелна светска власт или да протестира като някакъв абсолютен противник на извършващото се в настоящия свят.  Най-отчайващото е, че тя съзнателно се принизява до висша религия, която изисква предни места и привилегии, и с жестокост и враждебност защитава Историята, незащитения и негорд Бог, Този, Който чрез Своя Христос защитава и освобождава – до безчестие и смърт – истински незащитения и себепоробващ се човек  . . .

[1]Деян. 24:16.

[2]Ефес. 4:15.

[3]Blaise Pascal, Σκέψειςσελ. 280.

[4]Йоан 17:19; Ефес. 5:2.

[5]Срв. 1 Кор. 5:7.

[6]ΓρηγόριοςΝύσσης,OperaAscetica, DePerfectione, leiden, E. J. Brill, 1986, σελ. 186.

[7]Срв. Йоан 3:17.

[8]Βαρνάβα, Επιστολή, ΒΕΠΕΣ, τ.2, σελ. 241.