Макар, че като хора сме приели призванието за тази велика цел – да се съединим с Бога, да станем богове по благодат и да се радваме на това велико благословение, за което нашият Творец ни е създал, ние често живеем така, сякаш тази най-възвишена и най-голяма цел не съществува. Ето защо нашият живот е изпълнен с неуспехи и провали.

Светият Бог ни е създал заради обожението. Ето защо, ако не успеем да се обожим, целият ни живот ще бъде едно поражение.

а) Отдадеността на житейски грижи

Човек може през живота си да върши много добри и благородни неща като учението, професията, семейството, придобиването на имот, да върши дела на милосърдие. Когато се отнасяме и възприемаме света по един евхаристиен (благодарен) начин, като дар Божий, тогава всичко се съединява с Бога и става път за общение с Бога. Но ако не живеем живот в общение с Бога, тогава сме се провалили. И всичко, което правим е напразно.

Обикновено, хората се провалят в живота си, защото дават предимство на вторичните цели в живота си. Те не поставят обожението като първа и най-важна цел. Те не се занимават с вечните работи. От цялото си сърце отдават себе си на вторичните цели и забравят за онова „единственото, което е потребно“.

Днес хората непрекъснато са ангажирани и постоянно бързат за някъде – може би това е дяволската схема да прелъсти и избраните! Последицата от това е, че хората (включително и набожните) пренебрегват спасението си. Например, днес ние трябва да учим, да четем, затова нямаме време за молитви, нямаме време да присъстваме на църковни служби, нямаме време за светите тайнства - Изповед и св. Причастие! Утре ще трябва да присъстваме на срещи и конгреси, да изпълняваме социални и лични отговорности и пак – няма да имаме време за Бога! В другиден ще трябва да отидем на сватба или да изпълним други семейни задължения и пак няма да е възможно да се занимаваме с духовна работа. Всъщност, с това ние постоянно повтаряме на Бога " Моля те, извини ме... не мога да дойда".

И така всичко това, което е красиво и законно губи своята ценност. Всички споменати по-горе житейски работи ще имат своята действителна, истинска стойност, когато се вършат с Божията благодат. С други думи, когато ги вършим за слава Божия. Всички тези дела ще имат истинска и същинска стойност, само ако не преставаме да желаем и да се стремим към онова, което е над учението, над работата, и над семейството и над всяко друго земно благо и над всяко задължение и дейност. Всичко това има истинска и същинска стойност само тогава, когато не преставаме да се стремим към обожението. Само в този случай всички тези неща намират своя истински смисъл и своята вечна перспектива, а ние ще имаме двойна полза от тях.

Господ казва: "Първо търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде" (Мат. 6:33). Царството Божие е обожението, придобиването на Светия Дух. Когато Божията благодат влезе и живее в човека, тогава човекът живее според Бога. Чрез онези, които са обожени, Божията благодат влиза в живота на другите хора и ние, чрез обожените хора, имаме общение с Божието Царство.

Както учат Св. Отци, фразата в Господната молитва "Да дойде Твоето Царство", означава "Да дойде благодатта на Светия Дух". И когато тази благодат дойде при човека, тя и го обожва.

б) Морализъм

За нещастие, гореспоменатият дух на морализма, или по-точно казано, свеждането на християнския живот изключително до морално усъвършенстване, духът, който е последица от западните теологически влияния, в голяма степен, влияе днес по един негативен начин на благочестието и духовността на християните . Заради това много християни въобще и не се стремят към обожението.

Учението за моралното усъвършенстване (като цел на живота) не е нищо друго освен едно  човекоцентрично поставяне на човека в центъра на живота. Човешкият труд, а не Божията благодат, господства в този възглед за света, създавайки впечатление, че това, което ни спасява не е Божията благодат, а нашите морални принципи. При подобни обстоятелства и духовно състояние, християните са лишени от истинска опитност в Бога и човешката душа не получава истинска утеха, нито нейната жажда е утолена. Моралистичната насоченост, с която мнозина са се опитвали да живеят и в този опит претърпяха крах, не е  истинския израз на автентичния дух на Църквата Божия, и е в голяма степен отговорна за появата на атеизма и равнодушието към духовния живот от страна на мнозина наши ближни и особено на младите хора.

Всички ние, родителите, учителите, клириците и всички, които работят в Църквата, в нашите неделни училища, в нашите проповеди и навсякъде, вместо да говорим за "стерилното" усъвършенстване на човека, нека насочим нашите братя към обожението съгласно автентичния дух и опит на Църквата. В крайна сметка добродетелите, колкото и възвишени да са те, не са целта на нашия християнски живот, но са само средства и начин за подготвянето ни за приемане на обожението, за приемане на благодатта на Светия Дух, както често отечески ни учи Св. Серафим Саровски.

в) Човекоцентричният хуманизъм

Автономният хуманизъм, като обществено-философско учение, отделено и независимо (автономно) от Бога, ни води към цивилизация, основана на себичността и представлява голяма опасност за съвременния човек. Този хуманизъм има за цел да ни отчужди от нашата православната вяра в името на т. нар. "достойнство и  свобода на човека“.