Порочна и за съжаление почти повсеместна практика в Българската православна църква е светото таинство Кръщение да се извършва без абсолютно никаква подготовка: идва в храма желаещият да се кръсти или негови близки, свещопродавачката записва дата и час, казва да носят кърпа и сапун и в записаното време свещеникът извършва кръщавката, а фотографът заснима "ритуала". Плаща се таксата, дава се кръщелното и връзката с новопокръстения се прекъсва. Чак докато дойде време за опело.

Кръщаваните по този начин нямат никакво или имат съвсем повърхностно, а нерядко и превратно понятие за християнска вяра, която приемат. Огромното мнозинство не знаят нито Господня молитва "Отче наш...", нито Символа на вярата, тъй като първата им "среща" с него е на самото кръщение. Ако някой знае и разбира, това се дължи не на Църквата, а на самообразование, а през последните години и на училището. Но на всички нас ни е пределно ясно, че нито училището, нито самообразованието могат да заместят Църквата. Оправдания и извинения защо нещата стоят така, разбира се има предостатъчно, но това не е основание Църквата да продължава да се държи пасивно и да не прави стъпки към излизане от този порочен кръг.

В нашата страна в началото на 90-те години се появи един абсурден израз – "православен атеист". Църквата няма нужда и полза от "православни" атеисти. Напротив, такива християни са най-вредни и за Църквата, и за обществото, а най-вече за самите себе си. Но отговорността да бъдат те такива пада върху Църквата. По-конкретно – върху нас. Още по-конкретно – върху клира, който претендира, че е Църквата.

Целта на светото таинство Кръщение е да приобщи кръстения към Църквата в нейната литургична същност, да го направи свой жив член, защото само в Църквата можем да се спасим. Спасителят казва: "Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден" (Марк 16:16). Съвсем не случайно тези думи са казани непосредствено след императива, отправен към апостолите, а следователно и към нас, техните приемници: "Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари" (Марк 16:15). От тези само две изречения става ясно, че вярата идва вследствие проповедта, а кръстилият се без вяра "ще бъде осъден". Още по страшното е, че Бог казва, че ще подири неговата кръв от нашите ръце (вж. Иез. 3:17-21). И най-страшното е, че на нас не ни пука.

Св. апостол Павел дава пределно ясни и категорични въпроси и отговори:

"Как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?... И тъй, вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие" (Рим. 10:14,17).

Дилемата дали хората (повечето кръстени!) ще вярват на магиите на врачки и екстрасенси или на Църквата има ясен отговор в случката в самарийския град, описана от Дееписателя: до проповедта на Филипа всички жители на града "мало и голямо" (8:10) слушали и се смайвали от магьосника Симон, "но когато повярваха на Филипа, който благовестеше за царството Божие и за името на Иисуса Христа, кръщаваха се и мъже и жени" (8:12).

Каква трябва да бъде последователността на стъпките към спасението става ясно от срещата на св. ап. Филип със скопеца етиопянин, станала малко по-късно по пустия път от Иерусалим за Газа. Етиопянинът четял словото Божие, но нищо не разбирал, защото "как ще мога, ако някой не ме упъти?" (31 ст.). "Филип... благовести му за Иисуса" (35 ст.). И като стигнали до вода той поискал да се кръсти, а Филип му отговорил: "Ако вярваш от все сърце, - може да се кръстиш." (37 ст.).

За да послужи светото таинство Кръщение за спасение, то трябва да бъде предшествано от проповядване на вярата – катихизация. Катихизация означава оглашение и днес, когато е отпаднала категорията на оглашените, абсолютно задължително е тя да предшества кръщението. Още повече, че в самия чин на кръщението като негов синоним се използва понятието просвещение ("За да се просветим с просвещението на разума и благочестието...", "За този, който пристъптва сега към светото просвещение..."). Ала за какво просвещение можем да говорим, ако то не е предшествано от огласително поучение. 

Такава е и повсеместната практика на Църквата от древност. Всички църковни Отци са писали огласителни поучения, които ни най-малко не са изгубили актуалност и през XXI век, но ние като че ли сме ги забравили или гледаме на тях като на теоретични съчинения и литературни паметници. А те прекрасно биха могли да служат и днес като практически пособия за катихизация.

Днес свещеникът се интересува ще има ли трапеза след кръщението. Там той ще извърши катихизацията. Ще им "дръпне" една проповед, от която ще им държи влага цял живот. Митрополията (т. е. митрополитът) се интересува да постъпят повече такси от "кръщавки" (този израз се използва), да се продадат повече свещи. Това е меродавният критерий, с който се преценява дали един свещеник е добър или лош.

Като логично и закономерно следствие от това, повечето от "добрите" свещеници не причастяват новопокръстените. Защото са ги кръстили не в Литургия или поне след Литургия, а на минутата, когато са дошли за "ритуала". За да не ги върнат. За да не ги "изтърват". И така поне половината от кръстените не са приели свето Причастие. Кръстени ли са те? Членове ли са на Църквата? Или само са били нейни клиенти?

Те не са виновни. Вината пада върху нас. По-горе казах кои сме ние.

Като се има предвид сегашното пълно отсъствие на катихизация или каквато и да било елементарна подготовка практически не би било правилно да се подходи изведнъж с максималистични изисквания. Подобен ригоризъм, аскетизъм или суха схоластика не само  биха отблъснали мнозина от кръщение, но и наистина са неуместни и неадекватни.

Полезното за началния етап на ограмотяване би било основна, най-обща, но ясна и смислено преподадена грамотност - азбуката на вярата, но задължително и еднакво изисквана от всички енорийски свещеници. Като се има предвид незадоволителното равнище и липсата на опит на нашия клир, непременно трябва да се започне от подготовката на свещениците. Това следва да стане на специално организирани курсове и събеседвания, на които на катихизаторите да се разясни необходимостта от катихизация и методологията, по която тя да бъде извършвана.