Отчуждаването и всяко отделяне на останалите църковни Тайнства, които обхващат целия живот на човека, от централното Тайнство - Евхаристията - ги принизява до обикновени случайни и частни прояви (колкото и да настояваме да говорим за свещенодействия), извършвани от хора, подчинени на човешки стремежи, а не от Бога, съобразно Неговата човеколюбива икономия. Без евхаристийното си възпълване всяко църковно Тайнство се изопачава в индивидуален въпрос с религиозен и ритуален характер, в нещо близко до магически действия и сили, напълно непознати в реалния живот на човека. Цялата ни светотайнствена практика свидетелства за невежество и главно за отсъствието на преобразяващата сила на вярата, както и за опростеното изпълняване на някакви социални роли, изкоренени от сотириологичното дело на Христос, така че реалното Тайнство остава несподелимо и следователно бездейно. Спасителното дело, което реално обхваща целия човек и целия му живот, като ги насажда още тук и сега в техния есхатологичен завършек, потенциално и актуално се продължава във и чрез божествената Евхаристия. Затова, когато е откъснато от евхаристийната практика на Църквата, всяко църковно Тайнство се повтаря като благочестив, но механичен обичай, който задължително се съпровожда от неговото удобно окарикатуряване.