2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 3015 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 27.04.2014 23:41
Предлагам ви някои от неговите сонети на фона на любимият ми Шопен.
Приятно четене и слушане.
1
Желаем цвят от свежите цветя,
за да живее вечно красотата.
И нека вехне розата, но тя
оставя свой наследник на земята.
А ти, пленен от свойта красота,
отдавайки й всеки жизнен сок,
богатството превръщаш в нищета,
свой собствен враг, безмилостно жесток?
Ти, с който тоя свят е украсен,
в нетрайното на пролетта съперник,
погребал в пъпка бъдещия ден,
еднакво си прахосник и скъперник.
От жажда за живот на смърт предаваш
това, което само предвещаваш.
2С бразди когато милото чело
четирестата зима издълбае,
предишното разкошно облекло
кой в жалките ти дрипи ще узнае?
И на въпроса: „Онзи младенец
къде е скрил украсата младежка?“
какво ще кажеш? В този сляп гледец?
Но туй ще бъде само зла насмешка.
Тъй по-достойно би отвърнал ти:
„В децата ми, във тях за моя радост
живеят мойте пролетни черти.
На тях оставих първата си младост.“
И нека ти света напуснеш пръв,
но в друг след теб ще блика твоя кръв.
3О, виж в стъклото, младостта си виж!
На друг не отдадеш ли тази младост,
дълбоко тоя свят ще огорчиш
и ще лишиш една жена от радост.
Чие девиче тяло няма с плам
във своите прегръдки да те вземе,
или си влюбен в себе си дотам,
че даже любовта за теб е бреме?
В синовните очи като в стъкла
се отразява бащината пролет.
И ти в такива две огледала
ще съзерцаваш първия си полет.
В живота ти минаваш като слеп
и твоят образ мре и чезне с теб.
4Разсипнико, прахосваш своя чар
и хубост с порив тих и благороден.
Природата не ти ги дава в дар —
заема ги — свободна на свободен.
Скъпернико, ти този дар дължиш
на друг човек, на някой внук далечен.
Ти незаконно чужд живот своиш,
но от това не ставаш дълговечен.
Със теб самия сделки сключваш ти
и с туй вървиш към пълно разорение.
Но пред смъртта за тежките щети
какво ще бъде твойто обяснение?
И този лик на бъдещия ден
ще свърши с теб, във друг невъплотен.
5Мигът създава с майсторска ръка
един вълшебен празник за очите.
Но миг по-късно нещо пак така
това вълшебство разрушават дните.
Минутите в неудържим поток
във зимни дни влекат летата глухо,
където мръзне пролетния сок
и мъртвата земя е в бяло рухо.
И само тоя розов аромат —
прозрачен пленник, хванат зад стъклата —
ни спомня дълго розовия цвят:
че е цъфтяло лято на земята.
Цветът умря под есенния лъх.
Живее още нежния му дъх.
6Дано студът не покоси листата
на твоя цвят, преди да е цъфтял.
Преди да сложиш част от аромата
на розите във някой скъп кристал.
О, лихва не е туй, което с радост
длъжникът към дълга си заплати.
И не е лихва, ако твойта младост
платиш със десет младости и ти.
Ти десет пъти тук ще съществуваш
и десет пъти ще умреш щастлив.
И с право над смъртта ще тържествуваш,
защото в някой внук ще бъдеш жив.
Ти твърде си дарен със красота,
за да умреш със другите в смъртта.
7Денят показва своя румен лик
с лъчистите черти на божество.
И всички срещат гордия светлик
с нескривано, сърдечно тържество.
Когато той във своя зрял разцвет
възкачи онзи син небесен рът,
очите ни с какъв дълбок привет
го следват дълго в златния му път.
Но щом без мощ, с угаснали лъчи
закрета той с превити рамена,
то същите възторжени очи
се впиват вече нейде настрана.
И ти така, в сина си съхранен,
срещни във него утрешния ден.
8Ти музика си. Но защо тогава
посрещаш с болка всеки пеещ звук?
Защо обичаш мъката с такава
любов и радост като никой друг?
И от какво е тази скръб? Не е ли
от туй, че ти долавяш всеки път
как стройно съгласуваните трели
със укор към самотността звучат?
Виж струните как в хор една след друга
запяват дружно в съгласуван тон.
И сякаш пеят син, баща, съпруга,
щастливо съчетани в унисон.
И те ти казват в общ, единствен звук,
че с теб не пее тука никой друг.
9Вдовишките сълзи ти вдъхват страх.
Не се отдаде никому всецяло,
но ако утре се превърнеш в прах,
светът ще тръгне в черно наметало.
Вдовицата любимите черти
открива с радост в свойто поколение.
На вечна скръб осъждаш всички ти,
лишавайки света от утешение.
Разсипникът прахосва цял имот,
но разпилян — той пак е на земята.
А младостта не трае цял живот;
прахосана — умира красотата.
Но който сам на себе си е враг,
той друг не люби, няма мил и драг.
10Кого обичаш? Никого. Небрежно
на смърт осъждаш своите черти.
Мнозина те обичат безнадеждно —
към никого не се привърза ти.
Свой собствен враг, без капка милост свойто
унаследено жилище рушиш.
Подриваш тайно тоя покрив, който
би трябвало с любов да обновиш.
O, промени се! Ще простя по-лесно.
Живей в сърцето с обич, не с вражди.
Стани това, което си телесно,
към себе си жесток недей бъди.
И тази твоя хубост някой ден
спаси в сина си, от любов към мен.
11Ти вехнеш бързо, бързо и растеш.
В децата си растеш — ти в тях живееш.
И тоя изблик в бодрия младеж
ще считаш свой, когато остарееш.
Закон, изпълнен с мъдра красота.
Без него старост, немощ, мрак, руини
ще населят с безумие света,
и той ще свърши в шестдесет години.
Тоз, който е от красота лишен —
безлик и груб — да гине безвъзвратно.
Но с красота така си ти дарен,
че можеш да я върнеш многократно.
Като печат предай и по-нататък
в потомството си своя отпечатък.
12Когато гледам как летят стрелките
и в мрак отнасят тоя златен ден,
когато вехне всеки цвят в лехите
и кичурът коси е посребрен,
когато рони сетен лист дървото —
подслон преди за руините стада —
и в ритлите един мъртвец — сеното,
ни кима с остра, щръкнала брада —
тъгувам, че на твоя чар и лято
им предстои да прецъфтят и те
като на всеки нежен цвят, когато
друг цвят в пръстта се готви да расте.
Щом дните преобръщат всичко в прах,
потомство остави да спори с тях.
13Добре, бъди това, което си.
Ще бъдеш ти, додето дишаш тук.
Но щом смъртта и тебе покоси,
дано за теб ни спомня някой друг.
Ти имаш в заем тая красота,
но с тебе тя не се ли прекрати,
ти пак ще бъдеш, въпреки смъртта,
под друг прекрасен лик отново ти.
Кой би осъдил своя дом на мрак
и на студени зимни нощи, щом
би могъл да възобнови чрез брак
осъдения на разруха дом?
Синът ти нека каже някой ден:
„Баща ми ли? Той днес живее в мен“.
14He, po звездите не гадая аз.
Не бих могъл да кажа нито дума
какво ни носи следващия час,
война ли, глад ли, суша или чума.
Минутите не зная в своя ход
как с мълнии ще сменят ветровете.
И не чета по вечерния свод
каква съдба се пада на царете.
Но аз по тия две очи чета,
по тия две звезди, че ще оставиш
без истина и красота света,
ако зърно за посева забравиш.
И истината ще лежи в земята
за вечни времена до красотата.
15Като помисля, че едничък миг
дели смъртта от радостното детство,
че тук като на сцена лик след лик
се нижат, гаснат в звездното вълшебство,
че все под туй небе като листа
поникваме, живееме и мреме,
и жизнен сок ни дава младостта,
но губим красотата си след време,
о, как ценя тогава този твой
разцъфнал цвят и младостта ти жива.
Но времето започва с теб двубой
и гони твоя ден в нощта мъглива.
Но в този бой в стеблото ти нов ден
от моя стих ще имаш присаден.
Превод от английски: Владимир Свинтила, 1972
38.
На Музата ми как да липсват теми?
Ти дишаш и в стиха ми си излял
субстанция за хиляди поеми,
която осквернил би листът бял.
На себе си благодари, щом нещо
достойно в мен за четене съзреш.
Дори глупакът би римувал вещо,
щом ти му озариш ума невеж.
Бъди десета Муза, десет пъти
надминала властта на деветте,
и щом поет подири помощта ти,
дари го вечни рими да плете.
Че радва Музата ми днес света
трудът е мой, но твоя е честта.
Тази вечер се превърна в празник за мен със сонетите на Шекспир! Не съм го забравила, но не съм го чела скоро. Невероятен е!
38
Нима на мойта муза липсват теми?
А тия мисли в твоя поглед тих?
Такива нежни, радостни поеми
едва ли ще повтори нечий стих.
И ти благодари на теб самия
за мойте сполучливи четива.
Но кой ли би останал ням при тия
така дълбоко трогващи слова?
Бъди десета муза, по умение
ти надмини далече деветте.
Стихът, роден от твойто вдъхновение,
и векове след теб да се чете.
И да прослави бъдещия ден
твореца в теб и труженика в мен.
Четох с удоволствие.
Поздрави!
Четох с удоволствие.
Поздрави!
Аз живея в един друг свят..... Книгите са това, което имам и ми е останало.....
28.04.2014 21:48
Пожелава ти го, Иво, от сърце!
че ни го припомни по толкова красив начин...
поздрави..
не очакваме вече нищо друго от земното.....
2. ДА НАУЧИМ ПОВЕЧЕ ЗА ЗА СВЕТАТА ЛИТУРГИЯ
3. КОГАТО ДУШАТА ВИ ИСКА МИР И ПОКОЙ
4. ЗА БОЛКАТА
5. В МИГОВЕ НА БОЛКА
6. ЗА ИСТИНАТА И НОВАТА ЕПОХА
7. ЗАЩО ВИНАГИ СМЕ НЕДОВОЛНИ ?
8. НЕПРЕХОДНА МЪДРОСТ
9. НЕЗАВЪРШЕНА МИСИЯ НА ЗЕМЯТА
10. 10 СПОДЕЛЕНИ ПРАВИЛА В ЖИВОТА
11. ЕДНО МЪДРО ЧЕТИВО
12. ИЛЮЗИЯ ИЛИ СЪН
13. ЕДНО РАНЕНО СЪРЦЕ
14. ЗА КРЪСТНИЯ ЗНАК, КАК ДА ГО ПОЛАГАМЕ.
15. ЗА ВЯРАТА,БЛАГОЧЕСТИЕТО , БОГ И ЗА НАС.
16. УМЕЕМ ЛИ ДА ПОМАГАМЕ??
17. ЗА ПРОБЛЕМИТЕ И ТЯХНОТО РЕШАВАНЕ
18. НАДЕЖДА ЗА СРЕЩА ...... НЯКЪДЕ ТАМ.......
19. КАК ДА ПОЛУЧИМ ДУШЕВЕН МИР
20. НЯМА КЛЕТКА 3А ДУША !
21. НЕЩО ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО И ВЕРНОСТТА.
22. ИЗБРАНИ МИСЛИ НА НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ
23. ТАЙНИТЕ, КОИТО СИ ОТИВАТ С НАС.....
24. СПОСОБНИ ЛИ СМЕ ДА ОБИЧАМЕ ТАКА ?
25. ЗНЕМ ЛИ ДА ОБИЧАМЕ ?
26. ЗА НЕСПОДЕЛЕНАТА ОБИЧ И ПОЕЗИЯТА
27. ВСИЧКО Е ПО БОЖИЯТА ВОЛЯ