Това означава, че всяко нещо си има цена.  Някаква цена ще платиш и ти – промяната не се случва по друг начин. За да се измени животът ти, трябва да се събудиш, за да видиш очи в очи кое не върви както трябва, да разбереш своите грешки. Ние се нагаждаме към определени условия, успокояваме се и си казваме: къде ти сега да се занимавам с други неща. Наистина те са трудни, защото се сепваш, страхуваш се, виждаш себе си реално и не издържаш тази гледка. Обхваща те ужас и паника – кой може да издържи себе си, собствения си хаос, своите зависимости?! Да видиш, че някой си тръгва от вкъщи, не защото отива да се забавлява, а защото не си пасват с жена си и с децата си, не се е научил да комуникира с тях, защото има голям егоизъм. Такъв човек не издържа да се види сам, да се вземе в ръце и да положи егото си на една витрина. Трябва да видя реално моята страст, моята немощ. Какво не върви добре в живота ми. Както ми каза едно момиче преди много години, което има рак, но такъв, че нямаше болка. Болестта напредваше, топеше я, но тя не изпитваше болка. Даже хората питаха дали е болна – да, беше болна, но не изпитваше болка. „Пак добре, че не изпитвам болка.” Да, но определени пъти болката е много полезна. За да се събудиш и да разбереш, че нещо не върви добре. Болката предупреждава, тя те кара да се замислиш и показва къде е проблемът. Когато имаш необяснима болка, отиваш на лекар. Казваш – имам болка на точно определено място и е добре да я признаеш и да я приемеш, да я кажеш на твоя лекар, за да те излекува. Бащата на въпросното момиче почина за четири дена. На първия разбраха, че има рак в цялото тяло. На другия ден отиде на лекар и след два дена издъхна. Какво щеше да стане с него, ако някой беше отишъл и му кажеше: болен си, да го разтърси. Защо – треска ли имам? Де да беше треска, не е. Какво, стомахът ли нещо? Артрит, холестерол? Не, много по-сериозно е и трябва да ти го съобщим.
Същото е и когато човек вижда себе си. Никой не казва, че това е лесно, но трябва да стигнем дотам да виждаме себе си очи в очи.
Имаш рак, умираш. Обичам те и ще съм до теб. Но ще трябва да чуеш истината. Ще ти я кажа смирено и с подкрепа и ще те заведа на лекар.
   Именно това не иска да направи нашата епоха. Никой от нас не се съгласява лесно да се занимава със своя истински проблем – всъщност не искаме да бъдем просветени. Защото, когато видим, че ще влезе малко светлина, разбираме, че ще видим собствения си хаос. Тогава дърпаме завесите, пак да стане тъмно. Да виждаш, че ти е хубава къщичката отвътре, стаичката, прахът не се вижда, мръсотията. Като цяло всичко е наред… Но ако влезе светлина, ще се вижда прахът, опасни неща, които трябва да отдалечиш. Човек не приема това. Не го иска.
    Затова трябва да прославяме и да благодарим на Христос, че ни дарява това просветление в Църквата. Там виждаме, мислим. Съвременната телевизия, съвременната държава, съвременния свят, епохата на „нюейдж” – какъв тип човек искат да формират? Нека ни кажат ясно и всеки да направи своя избор. Нека имат дръзновението и прямотата да ни кажат истината за нещата. Тогава много малко хора ще последват този път. Защото ще прозрем ясно къде реално искат да ни заведат. Но не го казват направо, а говорят с хубави думи – любов, сигурност, комуникация, но зад тях няма смисъл. Те вече имат друго съдържание. Сложили са си усмивката, но тя не е пълна с чистота, честност. Зад нея стоят скверни неща, порочни. Запазили са думата семейство, но то вече не е това, което сме знаели, а едно пространство, в което ще има показност и нарцисизъм, и егоизъм, мъст, развод, неверие, блудство, порочност. Няма филм или предаване, в което тези неща да липсват. Подсъзнателни внушения. Постоянно. Спокойните и даващи мир филми са заменени от такива, които те правят лукав. В тези филми е самопонятно, че ще има много кръв, че някой ще пуши, ще псува без страх и без от това някой да се наскърбява. Има толкова сквернота, която е срамна не само за децата, но и за възрастните. Това не го разбирам. В крайна сметка къде ме водиш? Мисля, че ако някой от тези хора е искрен, щеше да каже: драги мой, какво питаш, не виждаш ли, нямаш ли елементарен ум? Нищо не крия от тебе. Занимават се с блудкави теми, незрели, оскъдни, унижаващи човека, които хората наричат клюки -  осъждане на другия, любопитство за живота на другия, лъжи, идолопоклонство. Идоли. Еди кой си артист или певец, или герой как се е облякъл, какво е ял, кога се е оженил за пети път, кога ще реши да създаде дете, къде отишъл на ваканция, с какви дрехи е… И т. н., и т. н. Това са темите, които ни занимават и крадат нашето време.
     Това не са теории – ти даваш своето време, живота си и душата си, сърцето и ума си, своето съзнание, на всички тези неща, те влизат  в душата ти и изобразяват и завземат твоя вътрешен свят. Ако дойда да вляза в къщата ти, ти няма да ме пуснеш, ще попиташ – я чакай, как влезе, позвъни ли първо, как влизаш без разрешение?! Не те искам тук. Мислим си, че имаме сигурност, като се заключим, но вътре вече нямаме сигурност с това, което гледаме и децата ни гледат пред нас. Въпреки, че е заключено. А вътре са влезли толкова много хора, толкова идеи, толкова възгледи – и никаква яснота. Няма чиста храна за душата. Здравословното хранене е станало мода – да, но душата се храни със страшни токсини и се тъпче с мръсни, скверни храни. Това са ракообразуващи вещества. Всеки ден, всеки момент, всяка нощ. Постоянно. Това го правим ние и Църквата ни помага да ги забравим и да се очистим. Детоксикация и промяна на живота – за да видим ясно нещата и да видим, че това е мрак. Църквата не ти казва, ако видиш  някъде любов, да не казваш за нея, защото любовта не е срамна, а е срамно плътолюбието, неверието, лукавото внушение. Когато твоето дете направи нещо подобно, ти се наскърбяваш, но забравяш, че ти си го научил да прави така. Когато го поставяш пред телевизора, сякаш правиш същото като родителите, които навремето вземали децата си и ги давали на даскалите и казвали: ето, вземи моето дете, поверявам ти го и го направи човек. Давам ти го, за да ми помогнеш. А ние го даваме на телевизията. Господин телевизор, вземи моето детенце и му дай това, което имаш да му дадеш. Доверявам ти моето дете и не само него, а и себе си. Сядаме и гледаме заедно и заедно се радваме. Някой път сменяме канала, когато има нещо лошо, въпреки че и там след малко ще има същото. А когато детето ни е казало, че няма проблем и не чувства комплекс и не се шокира, може да гледаме всички заедно и удобно. Това се смята за човек, който няма табута и е отворен към нетрадиционното, не е ретрограден, не е консервативен, не е моралист.
    А какво е такъв човек? Нека да ми каже какво всъщност е? Как го нарича това нещо – равновесие? Това равновесие си е хаос, безпорядък. Тогава защо светът върви от зле към по-зле и се изпълнихме с неуравновесени хора, след като всички живеят толкова удобно и балансирано? След като всички казват, че са намерили своя мир. Защо отиваме постоянно на зле? И списанията предлагат решение за проблемите. Извинявайте, в предишния брой, който даваше решение, то не подейства ли, не беше ли решение? В Свещеното Писание колкото страници е имало, толкова са си и сега, защото това, което се казва в него, е вечно и непогрешимо – то е истината и светлината. Не някаква светлинка или звездичка, или запалка, нито фенерче, а е светлината на света, истината, която не се променя по никакъв начин. И тези, които имат опит от това, което казвам, го знаят. Защо хората в света търсят нещо да ги удовлетвори – защото нищо не ги изпълва, не са намерили щастие. Всеки брой на списание, всяко предаване е като фойерверк, който те впечатлява: тази неделя решението на проблема с развода, тази неделя – как да направим детето си щастливо. И си казваш: тази неделя има надежда, че ще намеря решение, да взема да прочета, да го видя предаването – може пък това да ми помогне. И в неделя не отиваш на църква, защото неделята е ден на Господа, а отиваш в павилиона да си купиш вестник или списание. Затова не намираш решение, нито пък ще намериш, защото се предаваме на това безумие. Грешни, сластолюбиви напредват, заблуждавайки и бивайки заблудени. Вече са объркани и объркват и други. Сега на кого се карам – на никого.
       Искам да кажа, че те не знаят и се оправдават. Не може да искаш от някой, който говори на китайски, да ти говори на английски, или на гръцки. Просто тези хора това си знаят. Ти обаче, който си член на Христовата Църква и който знаеш Кой е чистият Извор, и си се причастил с Христос, и изпълваш твоя ум с божествени понятия, който казваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”, знаеш Кой е Господарят на историята. Защо се предаваш и на кого се доверяваш? Защо си се облякъл с този дух на света и ставаш едно с мнозината? Не порицавам тези хора – те нямат нужда от осъждане, те се нуждаят от много молитви, от голяма помощ най-вече от Бога. Когато стигнат до дъното, тогава от техните безизходици, от невероятната меланхолия, от лекарствата, които ще приемат с шепи, в даден момент ще стигнат дотам да кажат: „Боже мой!”
      Краят на тези хора, които насочват света и го водят към погрешно възприятие, е много трагичен и нещастен. А останалите не могат да го приемат и ги правят богове. Например умира някой артист и го правят бог – с разкошни, разточителни погребения, приличащи повече на парад, сниман с хеликоптери. Като че ли е умрял кой знае кой, а това е човек, който изобщо не ми е помогнал, а ме е заблуждавал, обърквал, който ме е накарал да се отвърна от Христовата истина. От основите, които поддържаха моя народ векове наред. Това е изкуствен, лъжлив идол и сякаш признаваш, че си се облегнал на една лъжа. Когато приемеш лъжата, започваш и търсиш истината, а това никой не го иска. Защото се отдалечаваш от удобството, което ни харесва и е приятно. Когато трябва да промениш един гардероб, трябва да сложиш нещата си от едно място в друго. Да направиш неща, които изискват малко движение, но ти тежи. Казваш си: кой го прави това на днешно време? Друг път ще го направя. Но нещата вътре се трупат и безпорядъкът в даден момент ще те задуши.
      Този болезнен процес в Църквата се нарича покаяние, промяна, себепознание, което е едно потапяне в сърцето. Както казват отците, да влезеш в дълбокото сърце, да видим какво става в нас, да видим нещата очи в очи. И от себепознанието да преминем към богопознанието. Когато човек се обърне към себе си и види душата си – накъде върви, собствения си хаос, анализира критично нещата от живота и види всичко ясно, той ще се ужаси и ще се сепне. Но именно така се случва пробуждането за един по-добър живот. Много е хубаво това да стане. Защото ако не се случи, ще умрем както сме си, но няма да продължим както сме си. Тогава лъжата ще се открие, ще се събудим от летаргията и тогава нашият ум ще си дойде на мястото и ще видим, че сме правили само грешки, че самият ни живот е минал по погрешен начин. За съжаление тогава няма да можем да кажем думите от песента: „… и променихме живота си.” Тогава няма да има такава възможност. Сега се променя животът – докато е днес. Днес живееш, сега. Ти можеш да промениш нещата и себе си – лека-полека. Съществуват пропасти и бездни, за които дяволът няма да ни каже, че са такива, защото той никога не казва истината за нещата. Не сме оставили Бог да е определящият фактор и Той да настройва нещата, хората, които ръководят нещата и задават хода на събитията в света, не са обожени, не са просветени. Директорите на телевизионните канали нямат върху бюрото си иконата на Христос, на която да се покланят. Може и да я имат формално, но не се молят пред нея… Не призовават Божията помощ, затова нещата са такива.
      Но ти, когото Бог е довел в Църквата, трябва да видиш нещата по друг начин. Виж тази картина – че дяволът иска да те хвърли в една пропаст, да хвърли целия свят в една пропаст. Хората са жертви. Как сме стигнали дотук? Не знам. Единият увлича другия и се получава един порочен кръг. Ако потърсиш причината, дори тези, които тръгваш да обвиниш, и те самите са жертви и ги съжаляваш, че и тях някой ги е увлякъл. Тръгвам да се скарам на някоя девойка за нейния предизвикателен външен вид, тя се обръща и ми казва: „Аз какво съм виновна – когато бях скромна, никой не ми обръщаше внимание и не ми отдаваше значение?!” Тогава ми идва да се скарам на тези, които не са ѝ обръщали внимание и да им кажа: „Защо не я забелязвахте, докато беше скромна? Ти си я предизвикал да направи това със себе си. Ами тя е същата душа, сега обаче я смяташ за красива и прелестна, но това не е красота. Това е неблагоприличие, хаос, арогантност.”
     Тръгнах да се скарам на девойката, но тя ме обезоръжи. Не можеш да му хванеш края, кой е виновен. Съществува един порочен кръг. Но ние, които сме в Църквата и сме християни, да молим с думите на св. Григорий Палама: Господи, просветли моя мрак!
                                               прочетено в блога на sourteardrop