И МЪЛЧАНИЕТО Е ПОМОЩ, КОГАТО ЧУВСТВАШ РЪКАТА НА ЧОВЕК, КОЙТО ТЕ ОБИЧА......... РАЗНИ РАЗМИСЛИ.....

От какво ние често се чувстваме лошо, когато са зле някои наши близки, които ние обичаме? Не само от естествената жалост към тях – о, ако би било само това!....
Но в немалка степен и от нашия собствен егоизъм. Не толкова от това, че нашите близки имат "проблеми", но от това, че те нарушават нашия собствен душевен конфорт, внасят смущение в построената наша картина за света, заставяват ни да полагаме усилия, за да им помогнем. А още и от това, че често такава ситуация разкрива нашата немощ, неспособност да им помогнем. Открива се една проста истина: ние не сме богове, ние не сме „батмани". Ние не можем с едно махване на ръка или с едно слово да разсеем облаците, да спрем бедите, да отведем болките от нашите близки. А защото именно за това ние често претендираме. ...

Какво трябва да направим, когато у близкия до нас човек се е настанила депресията /тази немощ е обхванала сега половината човечество, малко хора от нас не я познават/, когато нашият ближен е в клопка от тъга, униние, душевна болка и отчаяние? Нека да изчакаме с "добрите" съвети. И най-главният от тях "Вземи себе си в ръце и престани!", че сякаш по тези наши думи човекът веднага ще се изцели. Честно наистина би било да му кажем: "Ти със своето киселене ми причиняваш дискомфорт..." Но да кажем така открито, да признаем своя егоизъм, у нас няма достатъчно мъжество.
Ние говорим на ближния: "Погледни, колко е прекрасен животът, а ти не се възползваш. Всичко това скоро ще ти се изплъзне!" – и по този начин му причиняваме допълнително болка, ние като че принизяваме, отричаме сериозността, реалността на неговата болест, не я приемаме за действителна. Ние бързаме „да утешим" страдащия от депресия, като му говорим: "Е, да, ти казваш, че имаш депресия. А ето, при еди-кого си, е било сто пъти по-тежко ...." и преразказваме за чуждите страдания, като че с това можем да утешим нашия ближен.
А колко е важно - просто да признаем: „Да, аз съм толкова слаб, колкото и ти. Прости, аз не знам как да отстраня, как да облекча твоята болка. Но виждам и разбирам, как на теб ти е тежко и признавам реалността, и доколкото мога да преценя - твоето страдание. И всичко, което мога е просто да бъда до теб. Ти не си сам. Ако аз съм ти нужен - аз съм тук, просто ще те държа за ръка."
Това не е лесно - не се суети, не опитвай припряно какво да е да предприемеш, просто постойте заедно. Чакай и чакай, когато болката на ближния ще се разсее. Когато произлезе чудото, вмешателството свише и Бог - не ти - ще даде утешение на страдащия. Това престояване заедно е понякога единственото нещо, което ние можем да направим за нашите близки, ето и то е проявление на любов към тях, за което говори свети апостол Павел :" плачете с ония, които плачат." /Рим. 12:15/

Източник: radiovera.ru
Превод: Ловчанска Света Митрополия

Хубави размисли! Прекрасно ще е всеки човек да има рамо до себе си в труден момент. Жалко, че рядко се случва това...

често да изслушаш,да си просто съпричастен и състрадателен се оказва най-доброто и ценно нещо,което може да помогне много!Благодаря!
Приятна вечер!

подкрепата винаги се усеща и е незаменимо чувството на ближния! Дано всеки човек познае това усещане и го оцени! Лека и спокойна нощ, Ивоки!

НИЕ СЕ РАЖДАМЕ И УМИРАМЕ САМИ. ПРЕКРАСНО Е АКО В ЖИВОТА НИ ИМА МИГОВЕ, КОГАТО НЕ СМЕ САМИ......

Е НЕОБХОДИМО ДА СМЕ СЪПРИЧАСТНИ. А КОГА СМЕ ТАКИВА ? КОГАТО ОБИЧАМЕ.....

ТРЯБВА ДА ИМАШ ЧУВСТВА В СЕБЕ СИ ПО СИЛНИ ОТ СОБСТВЕНОТО ТИ ЕГО......

Всички изредени по-горе състояния в езика наш си имат ясни слово очертания:
- съ чуствие
- съ страдание
- съ причастност
- съ жаление
- съ болезнование
разбира се и его изъм, себелюбие и т.н.
Въпроса който се засяга е успяваме ли къде, кога, до колко, че и как да ги прилагаме с други. И пак опира всичко до любов - познаваме ли се, успяваме ли да се самоуправляваме или предъфкваме нещата като врял картоф. Необходимо е да разбереш какво е нужно, до кога и колко, и преди всичко готовли си да го дадеш. След това като шофьор в състезание да можеш някак и финала да го пресечеш. Човечността е нещо доста трудно - почти като да пазиш равновесие на колело, но без любов превръща се в зло. Опитваме ли се да обясним какво ли представлява този дар наричан наш живот, дали би имал смисъл и поява ако не беше чудото любов.

НАПРАВЕНО БЕЗ ОБИЧ Е ОБРЕЧЕНО И БЕЗСМИСЛЕНО.
Понякога действаме инстинктивно , сякаш ръководени от нещо извън нас. Не е необходимо винаги и всичко да осъзнаваме и подлагаме на анализ. Априори, ние сме създадени добри и носим доброта в себе си. Ако не се поддаваме на бесовете в нас , които са злоба, гордост, завист, зли амбиции, егоизъм и даваме воля на първичната доброта ще живеем в мир и равновесие.
Често материалното надделява и и убива духовното, особено в последно време, което е тъжно и ни прави тревожни и тъжно неспокойни неуверени.Което е много жалко. Любовта е единственото лекарство дори и когато е несподелена......
Това е част от моята философия.

Създадени сме можеби добри, но носим бесовете си с нас /ако започнем с Каин та до днес/. За това по-древните са знаели какво е това свещен тризъбец и как обслужва всекиго от нас. най-просто казано се състои от трите стълба на живота /човешки/ 1. тялото /материята/
2. душата /нематериалното у нас/
3. съвестта /космическата същност на твореца/
Използвали са го като везна, която колкото по-слабо в крайностите се люлее спомага та живота ни дабъде нещо като песен.