Колко и да си брониран със светски средства, винаги ще се страхуваш от някаква заплаха. Най-голямата заплаха е да бъдеш забравен и никой да не те помни. Да се провалиш. Изпълнен с мир обаче човек чувства любовта на Този, Който обича всички и всичко, дори  да е лишен от признание в света, в обществото, от похвали, сила, публичност, слава. Това се обобщава в поздрава на св. Серафим Саровски „Радост моя, Христос воскресе!”. Защото само радост може да чувства този, в  чието сърце съществува Радостта на света, Мирът, Любовта. Радост може да чувства този, който, докато е неуспял за света, чувства в себе си сигурността на Неговото присъствие. Почти всички светци са си тръгнали от този свят „неуспели”. Бедни, дрипави, изтикани в периферията, незначителни, безумни, заклани. Живеейки с единствена тяхна тревога връзката им с Христос. Техните проблеми били много. Те не се тревожели за това да им намерят решение, а ги прескачали. Не защото се правели , че не ги виждат, а защото техният поглед не се спирал в сега и утре. Те виждали незалязващия ден. Те виждали „отвъд” утрешния ден.

Истина е, че светостта ни се струва нещо далечно, нещо чуждо. Навярно това е оправдано, защото Христос е Големият Чужденец в нашия живот. Светостта не е състояние за малцина, за избрани, за някои митични герои, които живеят в пустини и пещери. Защо? Защото Христос е за всички. Много точно казва един старец: „в православното Предание не съществуват раздвоения и разделения на материално и духовно, на практика и теория, на миряни и монаси. Или имаш Божията благодат и имаш всичко наедно, или я нямаш и се намираш изцяло в мрак”. Не само монасите и свещениците имат „отговорност” да получат благодатта. Това е „право” на всеки, който иска да живее за Истината. За съжаление, нас ни научиха, че в Църквата е тясно. Те обаче не са прави. В Църквата съществува невероятен простор за всички, които искат да влязат и да станат нови. Съществува място за всички, които искат да „изхвърлят” отровата на своето его и да станат приятели с всички.

Затова ние като една голяма дружина вървим напред. Вървим от страстта към добродетелта. Но не трябва да спираме там. Ние не искаме смъртта да ни намери „добродетелни”. Искаме нещо друго. По-дълбоко. По-велико. И най-великото е най-малкото. Най-великото е да постигнем смирение. В тази майка на благодатта, която кара човека да побеждава смъртта докато още се движи в плът и кости. Тогава той разбира, че всички неща са нищожни, безуханни, безцветни, безвкусни пред божественото изкуство, което е съзрял.

Църквата не е това, което навярно си мислим. Защото някои се опитват да ни освободят от болести, които не сме прекарали. И ни разболяват с техните лечения. И ни объркват с техните решения. Да влезеш в Църквата не означава да се затвориш някъде, а да възлезеш. Къде? На височината на кръстната любов. Това е Църквата: всеобщо побратимяване, една реалност, която съществува вечно, която прощава без разлика и вежливо приканва: „който иска... ”. Църквата не означава насилие, а мълчание през вековете, тиха революция, която стига до жертвата, до безславие, до крайно смирение. Църквата, това е Христос.

                                                  Написано от архим. Павел Пападопулос   

                                                                   превод: Константин Константинов

... Не защото се правели , че не ги виждат,
а защото техният поглед не се спирал в сега и утре.
Те виждали незалязващия ден.
Те виждали „отвъд” утрешния ден....

И НИНЕ И ПРИСНО И ВО ВЕКИ ВЕКОВ ! АМИН !