Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10.2015 19:19 - 19 ОКТОМВРИ -ДЕН ЗА ПОЧИТ НА СВ.ИВАН РИЛСКИ
Автор: ivoki Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1243 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Проповед за преп. Йоан Рилски Чудотворец - 19 октомври

Измежду многото светци, безспорно най-странни от съвременна гледна точка изглеждат отшелниците, преподобните... Техният живот привидно е толкова скучен, толкова досаден... Как да го преразкажеш на днешния човек? Например пита те: 

- Какво е правил този светия?

Отговаряш:

- Ами, молил се е.   

- И?

- И е плакал.

- Е, добре, молил се е и е плакал, а през останалото време?... Как се е забавлявал? Не се е забавлявал ли? Е, нали все пак е бил човек, как може без забавления? Добре, разбирам, че тогава не е имало фейсбук и смартфони, но поне някой и друг купон в събота вечер? Не? Как така "бдение в събота вечер"? А поне малко социална дейност? Или пък разходка? Охо, отшелниците са живели сред такава красива природа... Няма как поне да не са се разхождали като им доскучае от молитвата…

Иди обяснявай, че има и друг живот, различен от днешния... 

В творенията на преп. Силуан Атонски има такъв разказ:

„Милите деца тичат по ливадите, късат цветя, пеят и се радват, защото ги весели Божията благодат. Но ето, видяха монаха и му казват:

- Виж: Господ е украсил небето със звезди и земята с реки и градини; орлите летят високо над облаците и се наслаждават на красотата на природата, птиците весело пеят в горите и по полетата, а ти си монах, седиш в килията си и не виждаш цялата Божия красота. Седиш и плачеш. За какво плачеш в своята малка килия, когато слънцето свети, целият свят е в красота и навсякъде е радост по земята?

Така децата питали монаха..."

Много сериозен въпрос, нали? И е странно, че сме забравили отговора му. 

Обикновено, когато човек е млад, с него се случва нещо, което наричахме „трябва да намериш себе си”. Младостта на човека преминава през един такъв период, в който той си задава най-важните въпроси в живота: "Кой съм? Какъв е смисълът на всичко, което правя? И има ли смисъл въобще, щом всичките ми трудове са увенчани със смърт?" Разбира се, човек може и да подтисне тези въпроси. Просто спира да търси, затрупва важните неща с купища ненужности - кариера, развитие, израстване, разни вехтории като телефони, телевизори, компютри, мебели... и т.н. Светът го покорява със своето напрегнато препускане, в което няма място за нищо истинско. И така до старост, когато важните въпроси изглеждат просто наивна част от младостта, за която не е интересно да се говори. За разлика например от винаги актуалните политически теми...

Но, макар и рядко, може да стане и друго. Може човек да опита да прояви "благочестив инат" и внимателно да разгледа случващото се в сърцето му и извън него. И натрапващият се извод, който тогава ще види е, че всички нещастия произтичат от този свят. Защото този свят лежи в зло (І Йоан 5:19). Правилата му са безсмислени и не водят никъде. Човек трябва да избяга от този свят. Трябва да намери истинския смисъл на живота си. 

Обикновено, когато се стигне до тези въпроси, човек има два пътя. Помните ли как започва учението на 12-те апостоли: "Има два пътя - един на живота и един на смъртта, а разликата между двата пътя е голяма". Отец Серафим Роуз разказва за пътя на смъртта: "Всички сте чували различни истории за това как млади хора в нашите дни на търсене са съсипали себе си. Мнозина опитвайки се да достигнат до тази реалност, умират млади или водят мизерно съществуване само с част от своя мозъчен потенциал. Аз самият си спомням за един приятел от дните на моите духовни търсения преди много години. Той току-що беше открил мнимата “духовна” стойност на LSD и бе повлиял на мнозина да го последват. Този млад човек, един типичен религиозен търсач, веднъж ми каза: „Това, което можеш да ми кажеш за опасността от наркотиците, не е от значение, ти трябва да признаеш, че има нещо по-добро от всекидневния американски живот, който е духовно мъртъв”. Аз не се съгласих, оттогава дори смятам, че духовният живот е двуизмерен: той може да бъде по-възвишен от всекидневния живот на поквара, но може да бъде и по-низш и да причини духовна, а също и физическа смърт. Моят приятел пое по своя път и преди да навърши 30 години беше една развалина, един стар човек, чийто разсъдък бе помрачен, и който беше престанал да търси реалността."

Разбира се, този път на смъртта не е свързан само с наркотиците или с пиенето, или с някакво друго такова пряко самоубийство. Може да е свързано с псевдо духовност. Например с йога и медитация, които помагат на "нищото" да проникне в душата ти и да я опустоши напълно заедно с тялото.

Спомням си една неделна пролетна сутрин, в която трябваше да служа света Литургия. Пристигнах до храма преди клисарката, която трябваше да го отключи. Беше приятно. Макар и рано, слънцето вече се беше издигнало високо. Лъчите му преминаваха над купола на църквата и се спираха в езерото, където оформяха игриви слънчеви зайчета. Седнах на една пейка и се зачетох в Молитвеника: "Пред вратите на Твоя храм стоя, а от злите помисли не отстъпвам. Но Ти, Христе Боже, Който оправда митаря и помилва хананейката, и за разбойника отвори вратите на Рая, отвори ми Твоето човеколюбиво сърце и ме приеми, като дохождам и се докосвам до Тебе..." И изведнъж вниманието ми беше привлечено от странна гледка. Една жена беше застанала с вдигнати ръце на една обрасла с трева купчина пръст, недалеч от моята пейка. Точно пред храма. Веднага се сетих какво прави. "Зареждаше" се от слънцето. Беше направо втрещяващо. Не издържах, станах и я заговорих: "Госпожа, намирате се точно пред Божия дом, а търсите сила от творението Му. Не чувствате ли, че врагът ви се подиграва? Ей сега ще отворим храма и ще се поклоните на Бога..." Жената се обърна към мен и мирът (по-точно сладката нега, в която се намираше) изчезна от лицето й и... е, мисля, че не е нужно да предавам думите й... Ще кажа само, че бяха доста агресивни и съжалих, че въобще съм повдигнал темата. 

Работата е в това, че човек може да си измисли отговори, които го уреждат. Които не накърняват егоизма му, а напротив ласкаят го. Слънцето не изисква от теб да се промениш, да се покаеш. Не ти посочва недостатъците ти. Не ти противоречи. Дори не може да ти отговори. Можеш да си измисляш за него каквото си искаш. И щом те огрее с лъчите си, вече можеш да се чувстваш по-възвишен, издигнат над "елементарния" свят.

Същото е и с мантрите. Не разбирам как някой може да повярва, че чрез машиналното бръмчене на една сричка ще стане по-духовен. Нима не е очевидно, че това е път към лудостта, че това е духовен наркотик, не по-малко опасен от LSD. И така е с всяко лъжливо учение. Какъв е недостатъкът им ли? Много просто - в тях има лъжа. Повече или по-малко. Но в крайна сметка лъжата дори в малки количества е смъртоносна. За да оцелее човек в това бягство от света, трябва да гледа по-дълбоко и да търси Истината. Абсолютната Истина.    

Пътят на живота е съвсем различен. И преподобните отци избират тъкмо него. И дори нещо повече. Не те избират пътя на живота. Те само разбират, че Пътят не е нещо. Истината не е нещо. Животът не е нещо, а Някой. Някой, Който те търси много преди ти да си започнал да търсиш. Животът приема да слезе при смъртта, за да може да даде живот на теб. Ние виждаме това безпределно ясно на Кръста и на иконата на Възкресението. Веднъж разбрал какво изобразяват те, човек вече не може да остане да живее в света. Насред логиката на света. Не просто, защото светът е зъл и чувства, че трябва да избяга от него. А защото е познал любовта на Небесния Отец. Именно това е мотивацията на преподобните да излязат от света - любовта. Любовта на Бога и любовта към Бога. И светът (и по-точно князът на този свят), разбирайки, че ги изпуска, започва голяма борба срещу тях. 

Спомнете си житието на св. Йоан Рилски. Как той се отклонил от логиката на този свят. "Той странеше от сборищата и празните разговори и възненавиждаше празнословието" - пише за него Георги Скилица. А св. патриарх Евтимий добавя, че затова "някои, обладани от завист, бидейки лениви за доброто, го обсипваха с обиди и укори и го назоваваха лицемерен и напълно непотребен за светското съществувание". А когато преподобният напускал селото, за да отиде в манастир, брат му и други хора от селото го настигнали и започнали с насилие да го връщат обратно. Но нищо не постигнали, освен, че взели вола, който св. Йоан искал да заведе като дарение в обителта. Преподобният само казал на своите насилници: "Отивам си от вас със смях и глума!". Ето така "със смях и глума" праведниците са напускали света и неговите примамки. 

Отиването в планината или в пустинята, всъщност е отиване при голямата любов. При любовта на живота ти, при самия ти живот. При Онзи, Който е Любов. И затова започват да текат сълзите... Човек вижда в себе си повредата. Вижда греха в себе си и как той го отделя от Обекта на любовта - Добрия Бог. И заедно с това изпитва неописуем възторг от благоволението на Разпъналия се за нас Христос, Който очиства нечистота от душите на каещите се. Така съкрушеното сърце мълви: "Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме". Казват, че преподобният Порфирий казвал понякога само "Господи Иисусе Христе…", а понякога дори само "Господи..." и думите замирали на устните му във велика радост. 

Затова ние виждаме преподобните да извършват дивни подвизи. Например св. Йоан Рилски престоял седем години и четири месеца в молитва на един камък. Бесовете воювали против него, но той удържал победа над тях. Веднъж те го блъснали от скалата, но той макар и окървавен се върнал обратно и продължил молитвения подвиг, който го приближавал към Възлюбения и Възлюбил го Бог. Защото любовта е по-силна от всичко. Този епизод е прекрасно описан от Владика Серафим Соболев в Акатиста на св. Йоан Рилски: 

"Като не можа да стърпи твоя нов и чуден подвиг, блажени Йоане, дяволът взе със себе си легион бесове, които те блъснаха от скалата и те хвърлиха в дълбока пропаст. Но ти с голям труд и с Божия помощ си станал и пак си се изкачил на същия камък, и си продължил молитвите си. Ние пък, учудвайки се на твоето търпение, прославяме любовта ти към Христа Бога и така ти викаме: 

Радвай се, отче Йоане, защото си обикнал Христа повече от всичко; радвай се, защото заради това тежко си пострадал от демонските пълчища. 

Радвай се, защото си сметнал тия страдания за нищо; радвай се, защото си възлюбил Христа повече от живота си. 

Радвай се, защото нищо не е могло да те разлъчи от Христа; радвай се, защото си бил затова възлюбен от Него..."   

В тази любов не остава място за любимата на съвременния човек суета. Ние виждаме, че св. Йоан Рилски, който е откриван и прославян от хора, непрекъснато бяга от тях и от техните похвали. Бяга, бяга…, докато накрая, ограден от учениците си се затваря в една тъмна пещера, където изкарва последните си дни. И остава въпросът, също като при децата: „Защо, дядо, вместо да научиш хората на нещо добро си се затворил в тази пещера и плачеш?” 

Помните ли как отговаря св. Силуан Атонски на тези деца:  "Деца, вие не разбирате моя плач. Душата ми плаче за вас, че не познавате Бога, Който е създал цялата тази красота. Моята душа Го познава, искам и всички вие да имате това знание, и затова скърбя и със сълзи моля Бога за вас, да познаете и вие Господа чрез Светия Дух”.

Някои казват, че преподобните са ни забравили. Че от егоизъм са отишли в планината. Това е голяма лъжа. Как може любовта да бъде егоистична? Всеки може да забрави, но не и светецът. Всъщност, в сърцето на преподобния е целият свят, целият повреден човек. И той плаче за всички. Един голям подвижник на име Партений, приятел на митрополит Филарет Киевски, се помолил на Пресвета Богородица да му открие смисъла на великата схима. Тогава Тя му се явила и му казала: "Схимникът е молитвеник за целия свят."  

Много по-правилно е да се каже, че не подвижниците са ни забравили, а ние сме забравили за тях. Ето вижте ни... Всеки ден ние отиваме на работа, на пазар или на църква, срещаме се с приятели или неприятели, влизаме в своите малки ежедневни битки... и във всичко това сме закриляни от молитвите на ония, които не се радват на слънцето, на концертите, на театъра, на дрехите и скъпоценните технологични играчки, без които не можем да живеем. Те се молят за нас от всяка житейска ситуация да извлечем повод за спасение, за вечен живот в Христа. 

Питали ли сте се защо най-големият празник на св. Йоан Рилски е тъкмо на 19 октомври, а не както при повечето други светци - в деня на неговото успение (18 август)? Отговорът е - защото неговото постоянно бягство от света и неговите примамки е приключило със смъртта. И сега, когато е достигнал Царството Небесно и вече не е застрашаван от нещо, преподобният сам пожелава да се върне при чедата си. Сам се явява на игумена и му казва мощите му да бъдат пренесени в София. Затова и някои наричат този ден "отчовден". Нашият отец се връща при нас като победител и чудотворец.  

И тъй, как можем ние да подражаваме на тези велики Божии приятели – св. Йоан, св. Петка, св. Силуан и другите, чието житие е подобно? Много е просто. Ние също трябва да излезем от света, от неговите принципи, от неговата суета. Особено от неговата суета и егоизъм. Не се страхувайте, че светът ще се опита да ни върне назад... В никакъв случай не бива да си позволяваме той да началства над нас. Трябва да се обърнем към всички похотливи забавления, към всичко онова, което нанася болка на душата, но ни е страх да го признаем, за да не ни се подиграят, и да му кажем: „Отивам си от теб със смях и глума". И след това да се изправим срещу греховете си... Но честно... Честно да се изправим срещу греховете си и да започнем да плачем за тях. „Блажени плачещите...” (Мат. 5:4). Плачещи не от световна скръб, а плачещи за Господа, защото те ще се утешат. Как ще се утешат? Ще ги утеши Онзи, Който е Утешителят (Йоан 14:16-17). Духът на Истината, Който ще дойде и ще се всели в нас, ще ни очисти от всяка сквернота и като Всеблаг ще спаси нашите души.

 

Авторът е свещеник в храм „Св. преп. Наум Охридски”, София

image

О, пречестний Иоане, изпълнено с благодатта на Светия Дух обиталище на Бога Отца и на Спасителя, който стоиш пред Царя на всичко и се наслаждаваш в светлината на единосъщната Троица, като херувим заедно с ангелите пееш трисветата песен и имаш безмерно голямо дръзновение - моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сродници, еднородния твой български народ, и да му покори всички противни врагове!

Запази вярата непорочна, утвърди нашите градове, умири целия свят, а нас избави от глад и пагуба, и ни запази от нападенията на другородци!

Старците утеши, младежите поучи, безумните умъдри, вдовиците помилвай, за сираците се застъпи, децата възпитай и целия твой народ запази от всякакви напасти.

А в деня на страшния съд избави ни от лявата участ и ни сподоби, по твоите молитви поставени отдясно, да чуем блажения глас на Господа Христа:

"Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира" (Мат. 25:34)!
Амин!








Гласувай:
8



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivoki
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3798957
Постинги: 2782
Коментари: 3628
Гласове: 10171
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031