Това, което цял живот градих,
до камък го окрадоха, човече!
Дърветата, който посадих,
до корен някой снощи ги отсече.

Остана ми един разграден двор,
навръх живота някъде набучен,
и вие иззад чуждия стобор убихте
от мъка престарялото ми куче.

И гледам ви със тия две очи,
отдавна преживели всяка клада,
душата ми, родена да горчи -
вземете ми и тях! Да ви присядат!

Халал да ви е празният ми джоб
и дворът ми, забравил що е семе!
Мен трап ми стига. Колкото за гроб!
А Господ Бог и гол ще ме приеме..

                       Ники Комедвенска