България е прекрасна страна, пълна с несметни съкровища. И нейното богатство не е мъртво, не е суетно, а е живо и освещава всичките й краища. Просвещава всеки ум, отворен за небесната радост, украсява всяка човешка дейност и я показва достойна. Какви съкровища ли? Ето, като цар Петър, показал, че и в най-голямата криза, човек може да употребява властта за полза на народа, а не на себе си. Като Климент и Наум, явили учителството като най-високия пост на света, стига да е учителство в Христа, а не против Него.
Като светите Теодосий и Евтимий Търновски, духовни пастири и чудотворци – утешители и застъпници за народа.

Като Георги и Николай Софийски, осветили занаятчийското трудолюбие и превърнали го в начало на светостта.
Като ангелогласния Йоан Кукузел, чиято публика не били суетни хора, а самата Пречиста Божия Майка, лично дошла, за да го награди за пеенето му. Като безмълвнника Ромил Видински, който заради жертвената си любов към ближния още на младини бил наречен Добророман. Като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански – пазители на народната памет и съзнанието за връзката със светостта на предците. „Кой ще ги назове по име всичките? – възкликва св. Николай Велимирович. – Безбройни полкове от свети православни души, които не може ги побра ни един земен календар и които всинца са вписани единствено в небесния календар, в книгата на вечния живот.” Всички те са живи, всички те – праведните, искат да бъдат приятели с нас – грешните, за да ни помогнат да бъдем щастливи и тук, и във вечността.

Ние обаче все повече забравяме за това съкровище и дойде ли някой чужденец (особено ако е от Западна Европа) започваме да се оправдаваме: „Нашата култура е малко второ качество, но ние бяхме под робство и нашият Ренесанс дойде по-късно.” Не, нашият светоглед не е второ качество.
И някога може да сме били под турско робство, но робството на греха е много по-страшно. Ето справка: в края на ХV век Колумб се впуска в търсене на нов търговски път към Индия. И вследствие на това открива Америка. Човешки казано, ние не можем да се похвалим с достижение, което да се доближава дори на една стотна от това. Но приблизително по същото време в килиите на Кремиковския манастир живее някой си поп Божко (за разлика от Колумб той е абсолютно неизвестен за нас). И вижте какво пише този поп: „…Бързай, моя бедна душице! Бързай към истината, към съвършенството!” Ето я основната разлика. В единия случай някой търси търговски път към Индия и намира Америка, а в другия някой търси пътя към съвършенството и намира вечен живот в Царството Небесно.

В изкуството се случва нещо подобно. Наистина, Леонардо не се родил тук, нито тук е нарисувал своите картини с пухкави плътски фигури, не е замислял тук летателния си апарат, нито е вършил своите опити по анатомия. Но пък тук е живял иконописецът св. Пимен Зографски. В това, което рисува той няма плът, а духовни реалности. Той няма нужда да измисля самолет, защото е разбрал, че чрез молитвата човек за секунди може да се издигне не на няколко си метра в небето, а до престола на Всемогъщия Бог. И няма нужда да оперира трупове, за да лекува хора, защото този, който наистина познава Христос, лекува само с произнасяне на името Му. Това не е второ качество култура, това е друг светоглед – Райски, а не земен.

На светския човек православните светци му приличат на аутсайдери. Те се отказват от властта, от имота, от всичко, към което той се стреми, дори от самия живот. Те изглеждат като последни в този свят. Изглеждат като губещи…
„Всички те – пише св. Николай Велимирович – са били поругавани, заплювани и бити от враговете на честния Кръст, както Христос от юдеите. Всички те, носейки кръста си, са отишли на своята Голгота, с трънен венец на главата, отвсъде обкръжени с омраза, облечени в тръни, отхвърлени от света през вратата на смъртта като последни, ала поети от другата страна, отвъд смъртта, от благата ръка Христова като първи. Наистина, последни откъм тая страна на вратата на смъртта, но първи от другата й страна… На губилището те са се усещали по-високи от своите палачи, пред източните палачи — над Изтока, а пред западните палачи — над Запада. Никой от тях не е протягал своите мисли към географията, та да рече: Ние сме между Изтока и Запада.
Но всички те са въздигали своите мисли и своите сърца право към небесата, към вечната истина, за която са страдали. И с целия си дух те са стояли над Изтока и Запада.”

Така трябва да мислим и ние. Имаме невероятния шанс да се родим точно тук – на Кръстопътя. Единственият път към Възкресението минава през Кръста. В Кръсто-пътя е нашето спасение. И по този път не сме сами. С нас са нашите сродници по плът – св. Иван Рилски, св. Наум Охридски и другите български светци. Имаме правото да молим тези земни ангели и небесни човеци така, както деца искат от родителите си. Имаме жив пример за подражание и ясна посока, която води към неизказана радост. А разглезено роптаем и искаме да заменим старото златото за нови лъскави топчета. Всички наши нещастия идват не от това, че сме православни, а от това, че сме престанали да бъдем такива.

Заплашени сме за българската хубост да се говори само в минало време. „Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците.” (Мат. 5:13).

Да просим помощ от нашите родни светци за спасението на тоя народ и на тая страна, за да не загинат, тъпкани от човеци, а да бъдат живи с ангелите.

________
Из проповед "На Кръстопът", свещеник Владимир Дойчев

Благодаря Ivoki за стойностните размисли , послания предизвикващи родолюбие и гордост .че сме българи, наследници на славни предци!Да ценим и обичаме България - нашата родина!Поздрави!

НАДЯВАМ СЕ ДА ИМА МНОГО РОДОЛЮБИВИ БЪЛГАРИ.