Забравих го…

Преди месец няколко пъти минавах покрай него и си казвах: Като понаближи времето да не пропусна да му обърна внимание. Но изглежда, че ангажиментите взеха за заложник мислите ми и ги отведоха неизвестно къде. Чак сега се сещам, че трябва да преговарям за завръщането им. Или може би миналата година постът ми се случи по-добре от тазгодишния.

И друг път съм казвал, че постът не е просто неядене на месо. Дори не е само утихване. А е способност да чуеш, да усетиш онова, което Бог има да ти каже. И то да те промени. Постът е свръхчувствителност, на която малцина са способни. Защото днес почти никой не се старае да се освободи. Да издигне сърцето си нагоре, както се казва в Литургията. Тъкмо обратното. Ние обикнахме себелюбието. Пишем за него. Възпяваме го. Представяме го като интелектуалец. Като звезда. Постът служи само като грим. Като шапка на Дядо Коледа, която слагаме на главата на терориста, за да не изглежда толкова страшен…

В този текст на мен ми се разказва за друго. За истински важното. За възможността то да се случи. И за провала…

Много хора са ме учили на писане. Повечето от тях не са написали и ред. Нито са имали амбиция да го правят. Но имаха сетива за важното. За да пишеш, не е достатъчно да имаш талант. Нито да владееш технически занаята. Да, все нещо ще ти се получи. Дори може да е прилично. Може и да трогне някого. Проблемът е, че няма да го заведе никъде. Големите неща се пишат, когато човек има необходимата емоционалност. Когато има духовна връзка с Бога. И се смири пред Него. Не е възможно някой да каже нещо важно, ако смирението не е предпоставило основата на текста…

Спомням си как с един приятел си купихме заедно книга на известен немски писател. Още в първите страници се разказваше за дама, която се връща в града, в който е живяла като млада. Как кракът й по случайност настъпва една неравност на тротоара и тя веднага си спомня за нея. Намира я позната. Не бях обърнал внимание. Моят приятел ми каза: „Ето, това е чувствителност. Няма по-блестящ начин да опишеш един човек от тази наглед незабележима случка.“ Забравил съм за книгата. Само това помня от нея. Но не е малко…


Миналата година бързах за някаква молитва. С ускорена крачка изминавах разстоянието от големия към малкия храм. Времето беше едно сиво. Свито от студ като някоя от патиците в езерото. И изведнъж то застана пред очите ми по-блестящо от коледната елха в центъра на София. Чак ме накара да спра и да го снимам. Уж обикновено дръвче. Такива има колкото искаш наоколо. На мен обаче ми се стори специално. Казах си: Това е Рождественската украса на парка с езерото. Сякаш беше обсипано с малки звезди. Също като Витлеемската, но повече на брой. Духаше студен вятър и в първия момент ми стана мъчно, че най-много след ден-два вълшебството ще изчезне от дървото. Но после си дадох сметка, че и това не е без промисъл. И вятърът е част от проповедта. Той ще помогне на всяка от звездите да литне по посока на някой от двата храма. За да покаже на тези, които са способни да видят, пътя към Родилия се Богомладенец. Възхитих се от откровението.

Тази година си казах, че ще следя това дръвче, за да го снимам пак. И да преживея отново проповедта. Да разгледам вече без да бързам дребните детайли от грижата на Бога за нас. Да ги видя под микроскоп. Но останах излъган, понеже откровенията не се получават по план. Или чрез научен подход. Нужно е сърце. А на мен то ми изневери. Забравих го. Изтървах момента. Сега виждам дръвчето всеки ден, но голо. Звездите са показали пътя на когото трябва, но аз съм останал далеч от тайната. Пък и да не са показали нищо на никого, това никак не намалява топлината на Божията грижа. И близостта, която Бог иска да има с нас.

За да бъдеш проповедник или просто писател, не е достатъчно да си чел много книги. Нито да си майстор на химикалката или копчетата по клавиатурата на компютъра. Знаете ли кое гони таланта като с пушка? Като с оръдие? Това е амбицията! Желанието за прослава. През последните години видях много амбицирани разказвачи. Нито един от текстовете им не ме вдъхнови, както това дърво. То просто си стоеше там. Не се интересуваше дали някой го вижда или не. Че условията не са подходящи, понеже е студено. Просто си стоеше там и изпращаше звезди към храмовете. Ако има мъдреци – ще ги последват. Ако ли не – то нищо не губи от това. Нито пък печели. Понеже в служението, в приятелството няма печалба. Няма прослава. Самото приятелство с Христос е достатъчно. Нищо по-добро не може да ти се случи. Няма нужда от светски амбиции. Успокояваш се. Чувстваш мир. И разказваш за него.

На всички, които искат да пишат или вече го правят, ще дам един аусайдерски съвет. Не съм го измислил сам. Видях го в това дърво. За да ви се получат нещата, трябва първо да чуете и после да говорите. Но най-важното – да изгоните себе си от текста… О, не, нямам предвид да се обезличите! Тъкмо обратното. Човек става личност, уподобявайки се на Господа, а не самовъзвеличавайки се. Смирението изгражда достойнството на човека, а не гордостта. Затова на истинския текст му е необходимо послушание, а не умуване. Необходима е кротост, а не тщеславие. Необходимо е да говориш като раб Господен, а не като терорист: „Аз това, аз онова…“ Кой си ти? „Аз ще стана еди какъв си…“ Какъв ще станеш? Голо дърво ще станеш един ден! Като всеки от нас. Ще отидеш в пръстта, за да чакаш там пролетта. Невъзможното. Немислимото. Възкресението на мъртвите. Разцъфването за нов живот. А ти ми говориш празни философии и дребнотемия. Няма нищо по-дребно от Аз-а ти.

Един отец разказваше за някаква гръцка песен, в която се пее „Малък си, не можеш да побереш моите въздишки“. Можеш да се смалиш, както се смалих аз тази година. И да пуснеш покрай ушите си това, което дървото разказва. Да забравиш да погледнеш около себе си, дори нещата, които са пред очите ти. Какво толкова? Както се казва, колко още неща сме пропуснали, защото сме много заети със себе си… Само себе си не забравяме. И точно в тази незабрава е цялата ни трагедия!

                                                                       Отец Владимир Дойчев