Автор : Игумен Нектарий Морозов

За хората е присъщо да чуват това, което им се иска да чуят, и да пропускат покрай ушите си информацията, която едва ли би им се понравила. Така например апостолите не обърнали внимание на Христовите думи за страданията, разпятието и смъртта, но запомнили, че Той ще възкръсне и Царството Му не ще има край. Двама от тях поискали да бъдат с Него в това Царство. Господ се опитал да охлади тяхната разгорещеност: Не знаете какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? (Марк 10:38). „Да, можем” – въодушевено отговорили учениците. Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено – обяснил Господ (Марк 10:39-40). Пристъпвайки към свещеническо служение, човек се възправя против този свят, в който грехът е норма, а понякога и ценност. Не случайно архимандрит Йоан (Крестянкин) наричаше свещенството доброволно мъченичество. За това, в какво се изразява този подвиг, размишлява игумен Нектарий (Морозов).

Да се молиш – това е като да проливаш кръв

Твърде сложно е да обясниш на страничен наблюдател, дори ако той е вярващ, църковен човек, защо свещенството е доброволно мъченичество. Това вероятно е нещо, което може да бъде разбрано само отвътре. Ако наистина е тръгнал по пътя на служението с искрено желание и съзнателно е взел върху себе си това едновременно тежко и благо бреме, свещеникът неизбежно ще приема присърце случващото се с различни хора, които ще срещне в живота си и това ще стане за него източник на безкрайно страдание.

Преподобни Марк Подвижник говори, че в света действа такъв закон: когато ние причиняваме някому зло, когато угнетяваме някого, ние волю-неволю вземаме върху себе си част от скърбите на този човек, т.е. впоследствие ще бъдем принудени да се разплатим за това причинено от нас зло. По същия начин, когато поръчителстваме и се заемаме да направим нещо за някого, ние ще носим теготите на този човек, но вече от любов към него. А свещеникът е човек, който доброволно взема върху себе си теготите на всички хора от своето паство. И не е важно дали става дума за постоянни енориаши или за някакъв случаен човек, който се е обърнал към него за съвет. След като изповяда каещия се, свещеникът прочита разрешителна молитва. В това време той се моли: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и щедростите на своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички твои съгрешения. И аз, недостойният свещеник, с дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин”. И за тази молитва той ще плаща. Не само с времето си, не само с умора, но задължително ще има и духовна разплата – някакво изкушение. Ако на свещеника му се отдаде да помогне на някого, задължително ще получи ответен удар от врага на човешкото спасение. Това е правило. Защото, ако ти искаш да направиш нещо добро, трябва да докажеш, че желаеш да го направиш независимо от това, какво ще ти се случи после. Ето защо да се молиш за хората е като да проливаш кръв.

Много често ми се случва да чуя: роднините ми живеят неблагочестиво, всичко при тях върви зле, а аз толкова искам да им помогна – може ли да се моля за тях? Казваш: не само може, но и трябва. Но минава известно време, човекът идва отново и признава, че му е много тежко – молитвеният подвиг се съпровожда с такива изкушения, с които той не може или не иска да се справи. И той пита: може ли да не се моля за тях? А свещеникът не може да се откаже от молитвата, колкото и изкушения да претърпява. И на това човек се обрича доброволно. В този смисъл неговото служение е мъченичество.

Когато свещеникът извършва богослужение и се моли за хората, които стоят на службата, той е като бурлак на Волга, който тегли след себе си този огромен кораб. Разбира се, той не го тегли сам, заедно с него го тегли Господ, но и свещеникът също има на рамото си въже, което понякога протрива това рамо до кръв. Когато хората в храма забелязват това, когато чувстват неговата болка, на свещеника му става по-леко, защото всеки от тях сякаш също взема въже и даже, ако пастирът падне, продължават да теглят кораба. За свещеника е голямо щастие, когато в енорията има такива хора. А ако той тегли кораба сам, когато падне, хората ще го прекрачат и ще тръгнат нататък. Но това едва ли ще бъде спасително за тях.

Срещу течението

Ако размишляваме за това какво именно причинява болка на свещеника, не може да не посочим и такива тъжни случаи: свещеникът отново и отново вижда хора, които редовно идват на изповед, стараят се да живеят църковен живот, но не се поправят, не стават по-добри. Това също е мъчително за него, тъй като започва да му се струва, че неговото служение е безполезно и безплодно. Много трудно е де осъзнаеш, че единственото, което ще ти се отдаде да направиш в своя земен живот е поне едва-едва да забавиш процеса на разпадане и движението към гибел на някакво число хора. Ние се намираме в река с много силно течение и нашият труд, проявеното усърдие се оценяват не по това, колко високо сме успели да се издигнем, а по това доколко ни се отдава да противостоим на това течение, което ни отнася. За нашето време такова положение в духовния живот е много характерно. Т.е. ние сме като спортисти върху бягаща пътечка, която се движи под краката ни със скорост, многократно превишаваща способността ни да се придвижваме напред. Проумяването на това е много важно, защото ни смирява. Именно затова Господ не ни дава да направим нещо сериозно. Но понякога за свещеника е много трудно да разбере това и неразбирането му е още един източник на страдание.

Трябва да бъдеш готов да се срещнеш с предателството и равнодушието

Благодарността е нещо универсално. В Евангелието виждаме хора, които са били облагодетелствани от Христос. И същите тези хора, които вчера са го наричали Учител, само след няколко дни крещели: „Разпни Го!” Рано или късно всеки свещеник се сблъсква с подобни прояви на неблагодарност. Ако свещеникът наистина служи, а не просто изпълнява задължения, той дели с хората не само нещо материално, но и сърцето си. Мнозина не забелязват това и, следователно, не изпитват и благодарност към него, както и нямат желание да му помогнат, да се отзоват при нужда. Така че на свещеника се налага да страда и от човешкото равнодушие. Разбира се, той няма право да разчита на човешка благодарност и съпричастие. Много по-правилно е, спомняйки си за Христос, да си казва: ако даже Господ не получаваше благодарност от хората, то нима аз мога да я очаквам? Но и никой няма право да лишава свещеника от това очакване – нали той е всичко на всичко човек.

Когато един мой добър познат, днес твърде известен московски свещеник започвал служението си, той решил да обиколи умъдрените от живота и богатия си опит московски свещеници и да им поиска съвет – как да служи, от какво да се опасява и от коя страна. И един старичък свещеник му казал: „Не се притеснявай, своите ще те предадат.” Това е закономерно: чуждите не могат да предадат. Но от друга страна, това било такова „насърчаващо” начало, което доста обезкуражило моя познат.

Друг опитен свещеник – настоятел на голям храм, чиято енория наброява повече от хиляда души, казваше: „Ето, животът е изживян и ако до теб има двама-трима верни хора, на които можеш да разчиташ и да се надяваш, то – слава Богу!” За свещеника ето това – отсъствието на подкрепа, когато се нуждаеш от нея – е най-тежко от всичко. Ако обикновеният човек живее за себе си и за членовете на своето семейство, то „семейството” на свещеника е цялата енория. Разбира се, ако свещеникът не е циник, зает само с печеленето на пари, а истински пастир. И е много тежко да съзнаваш, че когато ти се наложи да потърсиш подкрепа, няма да има към кого да се обърнеш. Има само едно, което може да утеши в такава минута и да превърне скръбта в радост – това е убедеността, че при всички обстоятелства свещеникът все пак не е сам. Ако той се труди за хората, винаги до него е Този, Който поддържа, помага и, в крайна сметка, прави всичко, а ти си само негов помощник по мярата на своите ограничени човешки сили. Но свещеникът, уморен от товара на постоянните грижи, понякога забравя това.

*********************
При един старец (св. Исаак Сирин б. ред.), когато той бил епископ и имал правомощията да извършва съд, дошли хора по някакъв съдебен повод. Преподобният, опитвайки се да им обясни своето решение, започнал да говори за Евангелието и чул: „Какво общо има тук твоето Евангелие! Ти отсъди делото ни.” Тогава преподобният отказал да извършва съд сред хора, за които Евангелието не значи нищо, и си отишъл от тях. А свещеникът не може да си иде, той трябва постоянно да бъде сред хората. В това число и сред тези, които казват: „Какво общо има тук Евангелието!”

Източник://www.eparhia-saratov.ru