Направи ми впечатление, когато веднъж исках да намеря една книга. Отидох в една книжарница – нямаше я, в друга – и там я нямаше, времето минаваше и книжарниците затваряха. Започнах да се тревожа, да бързам, за да я купя. Отидох в друга, и там я нямаше. Казвах си, поне да сваря последната книжарница в квартала да не би и тя да затвори! И в един момент, както вървях по пътя, си казах – добре де, да речем, че си купя книгата, веднага ли ще я прочета цялата? Не. И какво? Ако я вземеш по-късно? Ще я взема следобед, ще я взема утре, тоест понякога умът ни започва да бърза толкова много, имаме толкова силни желания, толкова инат, че ако нещо не стане, започваме да страдаме. Ако обаче се научиш да не се инатиш, да не упорстваш нещо непременно да стане, тогава не страдаш, не се тревожиш, казваш Добре, както Бог подреди нещата, да станат както са от Бога! И се успокояваш. И стигаме до примера със светците, които не просто не чувствали тревога, ако не придобият нещо, но не чувствали тревога дори да загубят нещо. Това не им пречи, нищо не ги притеснявало в живота и добрите неща приемали спокойно, с благодарност към Бога, с мир в сърцето си, със спокойствие, и когато губели нещо, това пак не им пречело, защото казвали: „Добре! Бог допусна да го загубя!“.

Ако впрочем аз сега от света отида на Света Гора и имам постоянна тревожност, ще я нося със себе си и там. Сегашните светогорски монаси са хора на нашето време, не са извънземни, още не са ангели, хора са. Старите светогорци обаче, които тръгвали от тихия свят на града и отивали да живеят още по-тих живот на Света Гора и да дадат всичко на Господа, когато изпуснели корабчето от Атон не се ядосвали, а казвали: Е, не пречи! Ще взема следващото! И знаете ли кога било следващото корабче? На другия ден. Един кораб на ден. Ние пропускаме един автобус, пропускаме метрото, трамвая, които минават на всеки 10-15 минути, метрото на 3-4 минути, автобусите са много начесто, и докато ги пропускаме и вземаме следващия, не можем да се успокоим, да утихнем, стресираме се. Видяхте ли? А те казвали: „Не пречи! Ще вземем следващото!“ И виждаш по лицето им, че са спокойни. Монахът се връщал обратно в манастирчето си, свалял товара си, сядал и се молел, отивал пак в градината, вършил си работата. Друг ритъм, друг живот…

- Да, отче, но сега не сме такива! Сега бързаме! Ако сега не бързаш, няма да можеш да преплуваш този живот, нито да оцелееш.

Добре, ще тичаш. Където можеш, ще тичаш, но след това ще бъдеш спокоен. Въпросът не е да тичаш или да не тичаш външно, въпросът е да не оставяш душата ти да влезе в това бързане. Тичай, след като трябва да вършиш разни работи. И на Света Гора, в манастирите, когато имат някой официален гост, някакъв празник, бдение, голяма трапеза, където сервират много пъти, и там монасите трябва да свършат много работи. Вършат много работи, тичат, виждал съм монаси в постоянно движение, непрестанно работят. Тяхната душа обаче е спокойна, мирна, душата им не тича, а стои, неподвижна. Къде? Пред Христос. И през цялото време казват „Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Душата ми е отдадена на Христос, спокоен съм. И всичко върви добре. Това е много хубаво и го казва и старецът Паисий. Той разказва, че в миналото, когато живеел в манастира Есфигмен имало и друг монах и им възложили послушание след светата Литургия да приготвят кафе за хората. Другият монах се притеснявал и тревожел и излизал от храма преди „Молитвами святих отец наших…”, за да успее с кафето, защото си казвал – няма да успея. Аз – казва старец Паисий – седях и си казвах – успокой се, остани да се помолиш, да утихне душата ти, да срещнеш своя Бог и след това ще отидеш да приготвиш кафетата. Бог знае! Той казвал това в себе си и го живеел. Той вярвал, че Бог съществува и Бог си знае и дава. Той има и дава, не го има за Себе Си, Бог е екстатична любов, каквото има, Го изкарва навън. И тъй, старецът Паисий изчаквал. Свършвала Литургията, вземал нафора и спокоен отивал да приготвя кафетата. Знаете ли какво забелязах, – казва той? Другият монах, който беше тръгнал преди мене, само бели вършеше, резки движения, нервни действия. Разливаше кафето, опарваше се, не го вареше добре. А аз, не бързах да изляза от църква и чувах и „Молитвами святих отец наших…”, за да нямам тази припряност и тревога, успявах във всичко. Как Бог устройва нещата и всичко вървеше добре!

Колко хубаво нещо е това! Доколкото можеш, да правиш това, да живееш с твоя спокоен ритъм, където можеш. Не ти казвам да не ходиш на работа и да кажеш: „Днес си казах да стана, да закуся, пък докъдето времето стигне“…

Не, ще имаш правило в живота си, но вътрешно душата ти не трябва да бъде смутена. Защото каквото и да прави, смутеният смутен ще бъде. Видяхте ли този монах? Смутен в храма, смутен си тръгнал, смутен останал. Тревогата не изчезва, когато бягаш от Бога, за да се избавиш от нея. Някои си тръгват от храма, за да успеят. Ама близо до Църквата ще се научиш да успяваш във всичко. Бог е Този, Който ще ти даде ритъма на живота ти, където всичко ще става в свое време и ще успяваш навреме, ще бъдеш спокоен и ще имаш Божието благословение в живота си – най-висшето нещо. Защото този монах дори да изпревари другите с кафето, да приемем, че всичко е било перфектно, няма да има тази благословия от Бога, а ще има паника, ще бъде една объркана душа, душата му би излъчвала не тишина, а смут. Това е целта. Не да сварим кафе, а да сме спокойни. Животът ни да бъде пълен с утеха и да живеем няколко години на тази планета, след като Бог ни ги дарява, за да ги живеем, а не да умираме преждевременно, не да остаряваме преждевременно, не да се разболяваме сами от стреса. После отиваш на лекар и за която и болест да му кажеш, той те пита: „Да не не си под стрес? Да не би да имаш притеснения? Да не би да имаш напрежение?“
- Да, докторе, чувствам дискомфорт, притеснителен човек съм.
                                                                                                             /СЛЕДВА/

                                                                              Автор : архим. Андрей Конанос
                                                                         Превод: Константин Константинов
                                                                        прочетено в http://pravoslaven-sviat.org