ПИСМО ДО ЕДИН СТУДЕНТ, КОЙТО ИСКА МОРАЛ

Здравей, ...

Може би трябваше да напиша това писмо по-рано. Преди две-три години. И да го адресирам до мъничко по-големите от теб. Но така и не придобих сигурност, че някой ще обърне внимание на мнението на един квартален поп като мен. Но не съжалявам, всяко писмо е лично... Пък и ти също можеш да го пратиш в небитието само с едно натискане на копчето. И всичко може да спре до тук.

Аз обаче се чувствам длъжен да ти обърна внимание. Да използвам това, че си се развикал по улиците, че искаш морал. Бързам да го направя, докато все още имаш глас. Докато не ти е дошло нещо друго в главата. Всеки възрастен е длъжен да реагира някак, когато децата крещят. Но за съжаление у нас с възрастта хората оглушават. Понякога напълно. И за това не са виновни ушите, а сърцата. По тази причина често теб те подминават. Да си глух със сърцето е много по-страшно от това да не чуваш с ушите. Ти искаш ли да станеш възрастен?

Е, добре! Аз те чувам. Не по силата на добротата си, разбира се. И в моята глава, както и в другите, на които косите побеляват, се обаждат скептични гласове (няма да те занимавам с тях). Но гласът ти достига до мен по силата на моето свещенство. Знам, че може би ще се усмихнеш. Или дори може да си от тези, които ми подвикват цинизми, когато се разминем по улицата. Но фактът си е факт. Твоят глас достига до мен, благодарение на "смешното" ми расо. Дълго е да ти обяснявам как става това. Ще ти издам само една малка тайна. Ако обичаш расото, то не позволява на старостта да те победи. И винаги вкарва в теб струи младежка свежест.

Радвам се да чуя, че искаш морал... За вас казват, че сте изгубено поколение. А сега напомняте на обществото, че може би рухналото е то, а не вие... Не знам какви сте. Само до преди няколко крясъка бих казал, че сте чудесни... Че сте прясна кръв. Но знаеш ли, ако ще си говорим за морал, не трябва да го правим с розови очила. Ти ми кажи какви сте! Но не ме убеждавай с приказки. Нали се разбрахме да не говорим като възрастни. Да не въздействаме на ушите, а на сърцата.

Колко го искаш този морал? Колко ти е важен? Повече от смартфон? Повече от лаптоп? Убеди ме, че не сте поколение, което се възхищава само от джаджи! А аз ще ти кажа къде да потърсиш това, за което си се развикал (надявам се от болка). Моралът не е краткотраен колбас. Разбираш ли? Не е нещо, което трябва да изядеш сега, защото утре може да се развали. Или пък да го сложиш в хладилник, където да се замрази и да го извадиш, когато пак огладнееш. Не, приятелю! Моралът е нещо, което важи за много дълго. За колко дълго ли? Ще ти кажа нещо, на което биха се присмели повечето от твоите професори - за вечността. Ще се присмеят, но ти, ако си наблюдателен, ще схванеш, че го правят гузно. За да не би да разбереш, че са неудачници. Че ти преподават смърт. Защото само това знаят. Сега ти знаеш нещо повече от тях - че моралът е живот.

И тъй, къде да го намериш?! Виж... знам, че да си млад е малко истерично нещо (не се обиждай, казвам го в добрия смисъл). Но трябва да потърпиш. Излизал си на първа среща с гадже, нали? И с морала е като с всяка друга среща. Мислиш за нея от предната вечер, в началото от предните седмици дори. Предвкусваш, подготвяш се, не спиш. "Ще ме хареса ли? Да не се изложа..." Така и тук трябва да приготвиш себе си. Излишно е да мислим дали го има извън нас или не. Трябва да има какво да ви свързва. Ако няма интернет, колкото и да ти се иска да предложиш приятелство на морала във Фейсбук, няма как да стане. И профила му няма да можеш да разгледаш, даже и да е отворен.

Какво ще стане с теб? След две-три години? Да кажем, че каузата ти победи. Ще си пуснеш ли брада, за да изглеждаш по-мъжествен? Може дори да те поканят в някое безсмислено следобедно предаване по телевизията. А ти ще надуваш сериозно бузи и ще раздаваш акъл как да се оправи държавата... Или пък ще си събереш багажа и ще се разсърдиш като дете с открадната играчка. "Щом е така, аз се спасявам, а вие тук се оправяйте!" Ако е така, по-добре се прибирай и не мръзни по улиците. Напразно се дереш!

Ще ти кажа нещо, което в първия момент ще прозвучи лошо. Но ти го чуй със сърцето, а не с ушите (както се разбрахме). Не се опитвай да оправиш света. Не е въпросът на мястото на сегашната несправедливост да поставим твоята "справедливост". Защото и двете са еднакво несправедливи. Защото сме несъвършени... И аз, и ти... Или ще кажеш: "Глупостта ми е много по-добра от глупостта ти". Или пък има "приемлива" глупост. Не, приятелю, това пък вече звучи лошо на мен.

Светът е пълен с идоли. От памтивека е така. Преди имаше един червен. Сега пък друг... Чета в някакъв вестник статия: "Референдумът ще ни спаси..." Ти вярваш ли в това? Вярваш ли, че има механизъм, по който някак външно да се изправи човешката вътрешност? Не, приятелю! Не... А най-страшният идол е егоизмът. Той движи всички останали. Докато той е тук, вътре в теб, никога няма да има морал. Ако искаш да останеш млад, са ти нужни две неща - свобода и стремеж към съвършенство. Ако изгубиш едното от двете, ако се поклониш на някой идол, рискуваш да станеш диктатор (като тези, срещу които протестираш). Или "недоразбран" пияница. Не ти го желая.

И тук идва най-важното. Това, за което говорим, идва в сърцето. То трябва да го очаква. Приготвя се, очиства се, разхубавява се... Защото Абсолютното Съвършенство, Справедливост и Любов не е факт. Нито е система. А е Жива Личност и Извор на Живот. Спасител от ужасните глупости, които забъркваме, включително и смъртта. Спасител на света! И Той, нашият Господ и Бог Иисус Христос, не е статичен, Сам те търси (търси света), до Кръст, до смърт, до Възкресение... Предизвиквам те, имаш ли отговор на това?

Не бързай да налапваш чужди дъвки и да отговаряш с клишетата на възрастните (неподходящо остарели около теб) хора. Да, това, което казват за нас, е вярно. Понякога грешим. Понякога и ние сме отвратителни. Но има съществена разлика. Ние в Църквата сме в процес на комуникация с Всесъвършения Бог. Тя се нарича покаяние. Ние плачем като новородени бебета. Може и да умрем още в болницата. А може и да станем истински Човеци... Зависи от нас. Но ние имаме Път. Или по точно Бог е нашият Път. И нашата Любов... Имам да ти говоря още много, но най-напред трябва да пожелаеш да вкусиш от тази Любов.

В завършек ще ти кажа, че не съм против да крещиш. Дори в някаква степен те стимулирам да го правиш. Но викането няма да има смисъл, ако не си провел този разговор, който се води тихо в сърцето. Ако не си чул какво има да ти каже Христос. Не се оставяй да си като тези, които се запознават с някого, но не му запомнят и името. Защото слушат само своя глас...

Колко до това, което ти казвах за свещенството... Аз най-вероятно ще съм в храма... Ако не се е наложило да ида на гробища... Може би ще кажеш: "За какво ми е посредник?!" А приятелите за какво са?

Поздрави!

                                                                                  Автор:Отец Владимир Дойчев,

                                                                            храм „Св. преп Наум Охридски“, София

                                                                                    Вторник, 27 октомври 2015 г.