Всеки човек, в живота си, допуска много грешки. Грешим от незнание, от заблуди, от младост, от болка, от безизходица, от глупост, от страх, от какво ли не още. Много от грешките си не осъзнаваме и продължаваме да грешим и да грешим. Но с напредването на годините оценяваме стойностните неща и се опитваме да изчистим мислите си да изправим живота си. Осъзнаваме, колко много сме грешили и неистово искаме да променим живота си. Онова , което сме считали за правилно , осъзнаваме като погрешно и дълбоко в душата си се срамуваме пред самите себе си. Искаме да започнем от начало и на чисто.Но нямаме смелостта да признаем пред другите , колко много се срамуваме и измисляме лъжи, които да скрият нашият срам от грешките ни. Но когато намерим смелост да признаем пред човека до нас минали неща , пред човека с когото искаме да няма скрити неща , обикновено не се получава. Споделеното минало става повод да бъдем осъдени , за неща, които са се случвали много преди да сте заедно.Това ни съсипва и унищожава. Осъдени сме за минали неща, за неща, за които ние самите сме се осъдили. Защо е така ? Защо не умеем да прощаваме ? Защо се вглеждаме в миналото, а не в настоящето, което е единствено вярно и истинско? Нима има безгрешни хора ? Нима всеки от нас няма право на шанс да тръгне , на чисто, по нов път? Имаме ли право да отнемаме надеждата и на най-малкият човек да очисти мислите и живота си? Нима грешките в миналото цял живот ще ни преследват? Това би обезсмислило всеки опит за ново начало на хората осъзнали греховете си. Дори и в църквата, която е толкова консервативна , има пост, изповед, прошка и причастие. Ние по големи ли сме от Бога ? Кое ни прави не милостиви и ни дава право да съдим миналото на когото и да било ? Може би нашата гордост, нашият егоизъм, нашето илюзорно усещане за непогрешимост ? Ако ние не приемаме и прощаваме грешките на околните, как може да очакваме на нас да ни бъде простено? Или още не сме осъзнали колко много сме грешили, въвличайки и околните в грешки, изпитания, мъки, зависимости ?

Нека да бъдем осъзнали себе си за да можем да бъдем добри и толерантни към миналото на околните и да не им отнемаме надеждата , че могат да тръгнат по нов път. Нека когато казваме ”Това е за теб“ и рисуваме сърце -символ на обич, да сме истински , защото обич се дава , ако умеем да разберем човека срещу нас и го приемем такъв какъвто е , заедно с миналото му , когато не сме съществували в живота му.

Знаете ли-изплащам грешка отпреди десет години/дори не съм убедена,че беше грешка,но прих да е/и човекът до мен ме срина .Не прие факта,че осъзнавам случилото се помежду ни,че търся вина и причина само в себе си-напротив -направо ме съсипа.Обезличи личността ми,започна да ме тормози физически /освен психически/ и сега съм като в омагьосан кръг-не знам как да продължавам...

При такава ситуация , колкото и да е трудно, трябва да се дистанцираш от този "партньор" и физически и психически. Този човек не ти е партньор, ако не може да приеме миналото, било то добро, лошо, грешка или не. Твоят живот е единствен и уникален, както на всеки човек. Не бива да ставаме жертви на когото и да било, колкото и да обичаме някого. Животът ни е ДНЕС и СЕГА, а не миналото и бъдещето. Не бива да пилеем този даден ни дар, робувайки на каквото и да било. Особено е валидно, ако сме положили достатъчно усилия в едно партньорство. Просто генерално трябва да сменим посоката. А на къде.... това е нашият личен избор.