Този въпрос се отнасял до многовековния спор между евреи и самаряните, които се отделили от правоверното иудейство. За евреите център на религията бил Йерусалим, за самаряните – тази планина в Самария. Както се вижда спорът се отнасял до външните, ритуалните предписания на религията. И в отговор на това Христос казва на жената: „Ще настане време, и настанало е вече, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и с истина, защото такива поклонници иска Отец за Себе Си. Бог е Дух и тези, които Му се покланят трябва да се покланят с дух и с истина.“

Вън от всякакво съмнение е, че за разбирането на християнството, тези стихове от Евангелието имат решаващо значение. Понеже в тях се състои, изразена е и е навеки възвестена истинската религиозна революция, революция в самото разбиране за религията; с нея действително започва християнството. С Дух и с Истина! До тогава и в продължение на векове религията е била преди всичко предписание, закон, устав, при което цялата нейна действителност се е състояла просто в сляпото, безотговорно подчинение на това предписание. В тази планина, в Йерусалим, не тук, а там, не така, а иначе – хиляди подобни предписания били издигнати по пътя към Бога, а човекът се ограждал с безпокойство, страх, мъчително търсене, сам си правел клетката, в която всичко било ясно и точно определено и не се изисквало нищо, освен точното изпълнение. И ето с една дума всичко това било зачеркнато и отхвърлено. Не в тази планина и не в Йерусалим, а с Дух и с Истина. И това означава – не със страх и сляпота, не с боязън от мъченията, а със знание и свобода, със свободен избор, със синовна любов. В центъра, в самото сърце на религията е поставена Истината. Не закона, не подчинението, не предписанието, а Истината. „Ще познаете Истината, - казва Христос, - и Истината ще ви направи свободни.“ В центъра на религията, в самото и сърце, е поставено търсенето. „Търсете и ще намерите“. Не успокоението, а жаждата: „блажени гладните и жадните за правда“. Не робството, а свободата; „Аз не ви наричам роби, понеже робът не знае, какво прави господарят му.“ Не изпълнение на правила, а любов: „Милост искам, а не жертви“; „нова заповед ви давам, да любите един другиго“.

Да, разбира се, в историята на християнството хората често са забравяли тези думи на Христос за Духа и Истината и се завръщали към религията на страха и обредността, към споровете за Планината и Йерусалим. И отвън християнството доста често може да се види като закон, само като едно предписание. Но трябва да се съди не по външната страна, не по паденията и извращенията, а по вътрешното вдъхновение. Трябва да се съди по тези, които сериозно и до край са възприели тези думи на Христос за Духа и Истината и са направили целия си живот един непрекъснат полет на любовта и свободата, радостта и одухотворението. Колкото и да са паденията в историята му, християнството не е зачеркнало тези думи от Евангелието и, следователно, по тях съди и самото себе си.

Още по-трагично е това, че в своята слепота, ненавистта към религията, антирелигиозната пропаганда мълчи за тези думи, сякаш те никога не са били произнасяни, и за да е по-лесна разправата с нея, отъждествява религията с нещо външно, със суеверието, със страха. Но когато говорим за християнството, това означава винаги и на първо място да говорим за Христос, за учението Му, за Евангелието. Евангелието разказва за това, как хората предпочели своето си – своите убеждения, идеология, закон – не „Духа и Истината“, как не устояли в този призив към освобождение. Истинският смисъл на Евангелието е в това, че то е разказ за отхвърлянето от хората на Този, Който ги призовал да живеят с Дух и с Истина. И затова в Евангелието се съдържа обяснението на тази ненавист към Христа, която продължава и до ден днешен и кара хората да лъжат, да клеветят и да мълчат. Защото и днес християнството е страшно за всяка идеология само с това „с Дух и с Истина“. Тези думи са вечно предизвикателство към всеки идол, бил той религиозен или идеологически. И докато не се изтрият тези думи от самата дълбочина на човешката памет, човекът няма да приеме до края учение, което го поробва на материята, като го превръща само в един винт на безличния процес, служител и работник на безличния колектив. И ето защо всички последователи на тези идеологии само си придават вид, че се борят с религията като суеверие. Не - като суеверие, закон и робство, религията дори им е нужна. Понеже тя служи като доказателство за тяхното учение. Повече от всичко на света те се страхуват, някой да не узнае за истинския смисъл на религията, за тези потресаващи, освобождаващи думи на Христа: „с Дух и с Истина!“