Много често в желанието да нараним някого , нараняваме себе си във времето. Постоянното ни недоволство , осъждане, мързел, себелюбие , слепота, за качествата на партньора до нас , постепенно го отблъскват и той намира СВОЯ път. Едва тогава осъзнаваме , че сме сбъркали и се опитваме да променим  нещата по всякакъв начин, дори с манипулиране на хора, които не го заслужават, повлечени от енерцията , за доказване на Егото си , но е вече много , много късно........ остава ни само упрекът към самите себе си..... които ни въздава за нашето непреодоляно его и амбицията да доказваме себе си, собствената си "правота" и слепота........

  Следният текст от книгата на Хорхе Букай "Нека ти разкажа" е много показателен, за който има сетива да го разбере в дълбочината му.
 
      

Веднъж срещнал един приятел, доста влиятелен човек, който му наговорил куп обидни неща. Мъжът изпълнил решението си, грабнал тухлата и я запратил по него.

Не си спомням дали го улучил, или не. Но работата е там, че след туй го домързяло да отиде да търси тухлата. И решил да усъвършенства този „Метод за самозащита с тухла“, както го наричал. Завързал тухлата с връв, дълга един метър, и тръгнал по улицата. Така тя нямало да пада никога твърде далеч от него. Но скоро разбрал, че и новият метод си има своите недостатъци: от една страна, човекът, към когото насочвал гнева си, трябвало да се намира на по-малко от метър разстояние, а от друга, след като хвърли тухлата, трябвало да си прави труда да прибира връвта, която на всичкото отгоре често се оплитала и замотавала и съответно му създавала трудности.

Тогава мъжът измислил „Метод с тухла III“. Главната роля била отредена отново на тухлата, но при тази система вместо връв, имало пружина. „Сега мога да хвърлям тухлата по няколко пъти и тя ще се връща сама“, помислил си мъжът.

Щом излязъл на улицата и се почувствал застрашен, запратил тухлата. Но не успял да улучи целта, защото когато пружината се опънала докрай, тухлата полетяла обратно и го ударила право по главата.

Опитал отново и тухлата пак го ударила, защото не преценил добре разстоянието.

Трети удар получил, защото не я хвърлил в подходящия момент.

Четвъртият бил по-особен, защото, като решил да запрати тухлата по виновника, тутакси му се приискало и да го предпази от удара — и тухлата тупнала пак на неговата глава.

Излязла му огромна цицина…

Не се знае защо не успял да улучи никого — дали заради ударите, които получил, или заради някакво душевно разстройство.

Всички удари застигали все самия него.

— Този механизъм се нарича ретрофлексия: означава главно стремеж да предпазим околните от собствената си агресивност. Всеки път, когато отправяме агресията и враждебната си енергия към някого, преди да го достигне, тя спира пред една бариера, която издигаме самите ние. Тази бариера не поема удара, а само го отразява. И целият яд, раздразнението и враждебността се обръщат към самите нас чрез проявите на явна самоагресия (самобичуване, пристъпи на лакомия, дрога, неоправдани рискове) или чрез скрити емоции и чувства (депресия, чувство за вина, соматизация).

Възможно е някое утопично, „просветлено“ човешко същество, трезво и уравновесено, никога да не се сърди. Би било много добре и за нас изобщо да не се ядосваме, но все пак единственият начин да се освободим от гнева, яда и отвращението, когато ги изпитваме, е да им дадем воля, превръщайки ги в действие. В противен случай единственото, което постигаме рано или късно, е да се сърдим на самите себе си.