"Умира бавно този, който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарованието в себе си. Умира бавно този, който разрушава себелюбието си, който отказва помощта, който не търси разнообразие. Умира бавно този, който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този, който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този, който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурното за неизвестното, за да преследва една мечта, който не се решава поне веднъж в живота си да избяга от мъдрите съвети. Не умирайте бавно! Живейте днес! Рискувайте днес! Действайте днес! Не забравяйте да бъдете щастливи!"                          
              Пабло Неруда или Марта Медейрос /има спор за авторството/

  Този текст  , на който попаднах, в ежедневният си читателски маратон , ме накара да се замисля, за нашето съвремие и за хора около мен, които несъзнателно бавно умират. Огледайте се и вие около себе си и ще срещнете угаснали очи, в които няма живинка , а само крееща светлинка. Хора, които са без желания, без контакти , станали някакви роботи , затворили се в клетката на проблемите си, недоволни от всичко около тях.  Скоро една девойка возейки ме с колата си, крещеше и се караше на всички участници в движението и за най-малката им грешка или по принуда отнето предимство в един натоварен трафик. Нито веднъж не предостави своето предимство на никого, макар , че имаше участници, които се нуждаеха от толерантност в затруднено положение. Изказът и беше агресивен , гласът и"стигна до фалцет и дори се задави......... В моя свят на равновесие тази дисхармоничност беше шокираща.
      Винаги съм се опитвал да помогна на близките ми хора , с каквото мога, но често съм срещал стени и бариери. Най-странното е , че се случва на духовно ниво , а не в материално. Въпреки , че на духовно нищо не коства.


      Убийствена е болката ,за мен, когато отблъснат протегнатата ми с грижа и обич ръка. Но не става на сила........
      Изолацията при наличие на проблеми, само ги мултиплицира . Смяната на обстановката, комуникацията с различни хора, откъсването от ежедневните рутинни неща , правилното хранене , дават възможност на подсъзнанието ни да си почине, да получи нова информация, да "смели" случващото се и проблема и тогава да вземе правилното решение. Останалото е една агония, натрупваща все повече болка, нервност водещи до срив , погрешни решения. Тогава е възможно да сработи и инстинкта за самосъхранение и да не направи агресивни , което добавя нови проблеми в комуникацията с околните, както и води до взимане на погрешни решения, които с нищо не помагат за баланса и равновесието в нас.
     И така, нека не допускаме да умираме бавно. Нека не се лишаваме от пътуване, слушане на музика, контакти с хора, някакви забавления, които ни доставят удоволствие и дават мир в душите ни, нека да даваме време на подсъзнанието ни да вземе правилните решения, иначе постоянно ще получаваме съобщението за нашите проблеми:

                 ERROR!!! THE ANSWER IS NOT FOUND !!!

      Нека имаме милост не само към околните, но и към самите себе си.