Когато бавно се спусне нощта

и звездици пробляснат в пустоща,

малки искрици от незагаснала жерава,

мирът завладява всичко в света.

Тогава потапям перото в мрака,

поема аз, нежна, да напиша в здрака.

Поема за твоите очи , любима,

за нашата обич незрима.

За миговете заедно изживяни,

в една любовна люлка люляни.

Поема за миговете щастливи,

само двамата преживяли,

един на друг себе си отдали.

Мигове на сливане духовно

мигове на удоволствие върховно

Там нейде под звездите

осъществили си мечтите.

Поема за това как ти се любувах

и с теб унесено танцувах,

За дните на безметежно щастие

за една Коледа и Нова година,

за това как всичко тъй бързо отмина.

Как живота завъртя ни в колелото

как забравиха се миговете чудни,

изпълнени със страст и вдъхновение,

как станахме жертва, поредна

от страст и обич ний лишени,

затънали в личните проблеми

забравили, унесени в грижи,

звезди, луна, небе и залези

души с единна аура, сега разделени

витаещи в мрака с очи насълзени.....

Не искам да пиша,такава поема,

нека и перото ми да онемее,

Ако те няма за мен в тази Вселена

кому е необходима такава поема?