Какво е значението на Светото Причастие за духовния живот на християните се вижда ясно от думите на самия Господ: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее во веки ... Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие.” Заради пълната си вяра в тези Господни думи, първите християни бързали към Св. Причастие не по някакво нареждане, а заради чувството, че без него не могат да живеят духовно, също както човек не диша по нареждане, а спонтанно, усещайки че без въздух се задушава и умира.

Онзи, който все пак  падал в грях, веднага се възправял, очиствал с изповед душата си от него, да не би в нечистота да приеме Светото Причастие: „Защото, който яде и пие (Хляба и Чашата Господни) недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото и кръвта Господни.”

Същевременно, християните свято се придържали към установения пост, знаейки, че той е Божествено установление, понеже още в Стария Завет Бог е наредил поста като „наредба вечна”. В Новия завет Самият Господ Иисус Христос  постил и  казал, че и Неговите ученици ще постят. Постили Апостолите и всички Светии. Поста държали в определено време, заради потребността от пост, а се причастявали постоянно, заради потребността от Причастие, както по време на поста, така и в извънпостните периоди; през поста постили и се причастявали, а в извънпостните периоди блажили и се причастявали, така както днес правят свещениците. Първоначално нямало някаква особена подготовка за Причастие, нито пък постът бил смятан за едно от средствата за това. За Причастие се подготвяли с целокупния си живот, със спазване на всички Божии заповеди и с пазене от всеки грях.

Така постъпвали и свещениците, и вярващите в християнската Църква през цялото време на гоненията, през първите триста години, докато в нея встъпвали само онези, които, заради твърдата вяра в Царството небесно, били готови на всякакви трудности, за да го придобият. Моралният живот на християните по това време бил на завидна висота. Но, когато дошла свободата, при цар Константин през 313 година, в Църквата започнали да встъпват и такива, които не търсели в нея, нито намерили „имането, скрито в нива” и които не били готови да дадат всичко, за да купят тази нива ... Поради това нивото на моралния живот на християните се снижило твърде много. Мнозина и тогава пристъпвали редовно към Св. Причастие, но без да се постараят сериозно да бъдат колкото е възможно по-достойни за него. Други, пък, започнали да отлагат редовното си пристъпване към Светия Потир под предлог, че искат да се приготвят по добре. Но борбата за очистване на своята душа те не водили постоянно, а временно – само няколко дни преди Причастието. И това обаче им идвало тежко и затова все по-често отлагали подготовката и самото причастяване, докато не стигнали до там, да се причастяват само четири пъти в годината и дори още по-рядко.

Именно заради онези, първите, Църквата, по думите на св. Иоан Златоуст, е установила 40-дневен пост преди Рождество Христово и Възкресение. „Забелязвайки вредата, която идва от небрежното отношение, Отците отредиха четиридесет дена; та всички ние, като се очистим внимателно в тези дни с молитви, милосърдие, пост, всенощни бдения, сълзи, да пристъпим към Св. Причастие с чиста съвест, доколкото  е възможно.”  Вторите, пък, светият отец предупреждава, че трябва да се трудят не само временно, преди самото Причастие, а постоянно да живеят така, че с чиста съвест да могат редовно да пристъпват.

На въпроса „на кои трябва да се даде право – на онези, които рядко се причастяват или на онези, които правят това често” – той отговаря: „Нито на едните, нито на другите, а на онези, които се причастяват с чиста съвест, с чисто сърце и безукорен живот. Такива нека пристъпват всякога. А които не са такива – никога. Защото те навличат на себе си съд, осъждане, наказание и мъки”.

Но от всички средства, очистващи душата за тази най-съкровена среща и за съединяване с Господ, за приемането на Неговото Тяло и Кръв, в съзнанието на нашия народ е останал единствено телесният пост. Стигнало се е до там в него да се вижда всичко. Мнозина от свещениците поставят на вярващия преди Причастието само един въпрос: „Постил ли си?” – и като чуят утвърдителен отговор, казват „Пристъпи!”. Сякаш само това е важно, а всичко друго няма значение – и това, дали човекът знае към какво пристъпва и защо, и това – знае ли Символа на вярата и основните молитви, и дали устата и езикът му са чисти от лъжи, псувни и неприлични думи, и дали не е паднал, ако става дума за жена – дали не е суеверна, дали не  ходи при врачки и гледачки, дали не носи някакви талисмани. А за интереса на свещеника относно редовната молитва, четенето на Свещеното Писание и богомислието на онзи, който иска да се причасти  -  да не говорим.

В противовес на такъв механичен подход към Светото Причастие, свещениците-пастири в православния свят се стараят вярващите да се причастяват по-често, по възможност на всяка Литургия, като се подготвят  за това с постоянна бдителност над своята душа. Познавайки добре духовното състояние на всеки отделен член от своето паство, те съветват едни да се причастяват няколко пъти по време на поста, други да правят това и извън постите, при което едни да постят два-три дни, някои седем дни, а други да се причастяват постоянно и без пост...