Раздразнението е много неприятно чувство, познато на всички ни. Някой дразни нас, ние дразним друг. Нека да поговорим, защо това чувство се появява в нас, и как да се освободим от него. Но отначало, да разберем, какво представлява „раздразнението”, как е устроено и откъде идва. Отговаряйки на тези въпроси, няма да се избавим от раздразнението, но ясното разбиране за това, което става, ще ни позволи да намалим интензивността на емоциите и да не вършим повече глупости.
    Като всяка емоция, раздразнението не възниква от нищо. За да се появи такова рязко душевно преживяване, нужни са определени вътрешни предпоставки. Например, едно и също действие, може да подразни някого, а друг да се възхити. Действието е едно и също, а реакциите са различни, което говори, че раздразнението не е нещо универсално, а много индивидуално. Да, понякога, различни хора се дразнят от едни и същи неща, но това говори само за съвпадение на вътрешните им постановки, а не, че раздразнението има общочовешко значение.
    Във философията и психологията, произхода на чувството раздразнение никога не е било тайна – в действителност, всичко е много просто и очевидно. Но с една уговорка – всичко застава на своето места, само ако бъде признато от човек, наличието на това, което в психологията се нарича „несъзнателно”. Проблемът е, че за наличието на неосъзнати слоеве на душата, е известно не на всички или за това знаят, но само на абстрактно ниво – „Е, да, има там някъде, нещо там, у някого там”.
    След толкова години популяризиране на психологията, такава неосведоменост за собствената си устроеност, може да бъде сравнена с незнанието, че Земята е кръгла. И въпреки това, много често хората упорито не вярват, че в себе си имат нещо, което не познават и съвършено не контролират. Така приравняват своето същество, към своето съзнателно „Аз”, с всички негови заблуди и противоречия, а нашето всекидневно „Аз”, е само леко ехо на това, което става на доста по-дълбоко ниво. Нашето „Аз” е само малък остров на повърхността на океана, покриващ цялата планета. Именно този океан на несъзнателното определя течението на нашия съзнателен живот, колкото и да ни се иска да вярваме в обратното.
    Така че, корените на раздразнението, което ние редовно изпитваме, лежат в областта на несъзнателното. Затова, раздразнението е толкова неконтролируемо и всевластно. И малкото крехко „Аз”, няма никакви шансове да противостои на Океана. Когато раздразнението вече започва да се надига, от него не можеш да се скриеш. Безполезно е да му се съпротивляваш – щормът ще привърши само тогава, когато завърши.
    Всичко, което може да направи (човек) в това състояние, е да се смири и да се постарае да не извършва резки движение – да не действа рязко, да не приема важни решения, да не прехвърля раздразнението върху хората наоколо. Още повече, че околните и дори самият дразнител, който е предизвикал бурята, не са виновни за нищо. Спомняте ли си първия абзац? – Раздразнението – това е нашата индивидуална реакция на чуждото поведение, което само по себе си, не носи никакви алергени. Това е наша лична психологическа алергия. Може ли да има друг „виновен”, освен нас самите?
    Продължаваме нататък. Защо се получава така, че нас ни дразни именно това, а не друго нещо? Един се дразни от чуждата немарливост, друг се побърква от чуждото самохвалство, трети по цял ден преживява заради нахалника, шмугнал се без да се нареди на опашка... Защо е така? Та този немърливец не се дразни от себе си. Самохвалкото искренно се разтапя от своите думи. И нахалника също, по-скоро се гордее, отколкото да се дразни от себе си.
    Работата е там, че ние се дразним от това, което предизвиква в нас някакъв отклик, има някакво съзвучие. Примерно по същия начин, както два еднакви камертона започват да звучат заедно, ако се активира единия от тях. В позитивен контекст, това явление се нарича „емпатия” – душевно съзвучие, взаимно разбиране на дълбинно ниво. А в негативно – става „раздразнението”.
    Когато виждаме нахалника, който се промъква, без да се нареди на опашка, и се дразним – започва да звучи нашия душевен камертон, нашия „вътрешен нахалник”, за съществуването на който, може би и не подозираме. Много често в такива случаи хората се отбраняват искрено с възмущението– „Това не може да бъде, не може да има такова нещо в мен! Аз съвсем не приличам на него, той направо ме вбесява!” Но нещата са именно такива – ние се дразним от другите хора само тогава, когато виждаме в тях собственото си отражение. Но отражението не на тези черти, които бихме искали да видим, а на тези, които сме скрили от себе си и закопали дълбоко.
    В детството, когато социалния натиск още не е изкривил психиката окончателно, детето съвсем ясно вижда и разбира желанията си. Но тъй като постоянно му обясняват, какво е да си „добър” и го наказват за това, че е „лош”, детето след време се научава да разделя себе си на „светла” и „тъмна” страна. Светлата показва на родителите си, за да го обичат и да го хвалят, а тъмната крие и пуска на разходка тайничко, когато никой не вижда. Но с времето, тъй като натиска продължава, детето започва да забравя за тъмната страна – все по рядко й се отделя внимание и тя съвсем се изгубва, отивайки в несъзнателното. Сега вече самото дете вярва, че е „добро”, а всичко „лошо” се е махнало, изчезнало е завинаги.
    Спомняте ли си разговора за условността на хубаво и лошо? Тук това е също важно, защото за „добро” и „зло” детето не знае нищо и ги различава само по поведението на родителите. Например, детето още от раждането си е живо и подвижно, а майката е интровертна, спокойна, тиха, мълчалива, обичаща уединението. Детето постоянно се обръща към нея, търсейки внимание, но се натъква на нейното недоволство. И тогава то си прави извод – „Да си активен е лошо, аз съм лош”. Това е. Съвсем невинно качество, толкова полезно в зряла възраст, се оказва забранено. Детето започва да се стеснява от активността си, започва да я крие, старае се да се държи тихо и да се чувства виновно заради своята подвижност. И така - ден след ден, година след година. А след това, бидейки вече зрял човек – отпуснат, улегнал и солиден – той „неизвестно” защо, изпитва раздразнителност при вида на хора-живаци... Вече е ясно защо, нали?
    У другите ни дразни това, което сме осъдили и анатемосали вътре в себе си. Когато ни раздразни нахалника – това е нашето собствено вродено нахалство, което вместо да бъде насочено в позитивно русло, е било подтиснато и премахнато от жизнения цикъл, и сега излиза навънка – ядосано и неугледно. Виждаме в него напомняне за това, че дълги години сме се учили да го крием от всички и от себе си. И когато някой неволно ни напомни за него, ние го обвиняваме – дразним се и ГО смятаме за лош. На нас ни се струва, че той е негодника, а ние – добрите. Но той не е негодник, на него само му е провървяло, че не са му „ампутирали” това качество в детството. И затова, ако се вгледаме навътре в себе си по-внимателно, то ще се окаже, че дори му завиждаме – „Той може, а на мен ми е забранено!” – и от това се дразним още повече.
    Ние не сме нито добри, нито лоши. Ние сме такива каквито сме. Някой се познава по-добре, друг по-зле. Някой доста се плаши и много се страхува да не се окаже лош. Друг с много хъс доказва своята доброта. Но, научавайки веднъж да се дели всичко на черно и бяло, ние носим този кръст през целия си живот, разкъсвайки себе си и целия свят на части.
    С годините, човек би трябвало да познае и приеме всички страни на своята душа, защото само детето е принудено сляпо да се съгласява с това, какво да смята за лошо, а какво за добро. Порасналият трябва сам за себе си да определи тези граници. Но малко са тези които имат силата за погледнат навътре в самите себе си – в тъмната захвърлена част на душата, на тези качества, които някога се е наложило да бъдат скрити по-надалеч, за да не се гневят родителите.
    Предизвикателството на порастването е в това, да познаем себе си, да пуснем на воля своя „мистер Хайд” и да се сприятелим с него или поне да намерим допирни точки за сътрудничество. Само тогава човек става цялостна личност, хармонично съчетаваща в себе си това, което е било дадено от природата.

    Превод: Руми Янкова